Предизвикателството да станеш Старейшина Далин Х. Оукс От Кворума на дванадесетте апостоли „В противоположност на организациите по света, които ни учат да знаем нещо, Евангелието на Исус Христос ни отправя предизвикателството да станем нещо.“ Апостол Павел учил, че Господните учения и учители са дадени, за да можем всички да достигнем до „мярката на ръста на Христовата пълнота“ (Ефесяните 4:13). Този процес изисква много повече от постигнатото знание. За нас дори не е достатъчно да бъдем убедени в истинността на Евангелието, ние трябва да действаме и мислим по такъв начин, че да бъдем обърнати във вярата от Евангелието. В противоположност на организациите по света, които ни учат да знаем нещо, Евангелието на Исус Христос ни отправя предизвикателството да станем нещо. Много стихове от Библията и съвременните писания говорят за Последния съд, на който всички хора ще бъдат наградени според делата и действията си или желанията на сърцата си. Но други писания добавят към това, като казват, че ще бъдем съдени според постигнатото. Пророкът Нефи описва последния съд при условието, какви сме станали: „И ако делата им са били нечистотия, те трябва да бъдат нечисти; и ако те са нечити, нужно е те да не могат да живеят в царството Божие.“ (1 Нефи 15:33; курсивът добавен). Мороний заявява, „Когато онзи, който е нечист, ще остане нечист; а онзи, който е праведен, ще остане праведен.“ (Мормон 9:14; курсивът добавен; виж също Откровение 22:11-12; 2 Нефи 9:16; Учение и завети 88:35). Същото би важало за „егоизма“ или „непослушанието“, или която и да е личностна характеристика, която не е в хармония с изискванията на Бог. Що се отнася до „състоянието“ на душите на нечестивите в последния съд, Алма обяснява, че ако бъдем осъдени според думите, делата или нашите мисли, „ние не ще бъдем намерени неопетнени . . . и в това ужасно състояние ние не ще посмеем да погледнем към нашия Бог“ (Алма 12:14). От такива учения заключаваме, че последният съд не е само преоценка на или сбора от добри и лоши дела -- на това, което сме извършили. Той е потвърждение на крайния изход от делата и мислите ни -- на това, което сме станали. За никого не е достатъчно само привидно да вършим добро. Заповедите, обредите и заветите на Евангелието не са списък с депозити, които да внасяме в някоя сметка в небесата. Евангелието на Исус Христос е план, който ни показва как да станем това, което нашият Небесен Отец желае от нас. Една притча илюстрира това разбиране. Един богат баща знаел, че ако даде богатството си на дете, което все още не е развило необходимата мъдрост и качества, наследството вероятно ще да бъде пропиляно. Бащата казал на детето си: „Всичко, което имам, желая, да го дам на теб--не само моето богатство, но също така положението и репутацията Ми сред хората. Това, което имам, мога лесно да ти дам, но това което съм, трябва да придобиеш сам. Ще покриеш изискванията за получаване на наследството, като научиш това, което Аз съм научил и като живееш така, както Аз съм живял. Ще ти дам законите и принципите, чрез които съм придобил моята мъдрост и моя „ръст“. Следвай примера Ми, преодолявай така както Аз съм преодолявал, и ще станеш такъв, какъвто съм Аз и всичко, което Аз имам, ще бъде твое.“ Тази притча е подобие на модела на небесата. Евангелието на Исус Христос ни обещава несравнимото наследство на вечен живот, пълнотата на Отца и ни открива закони и принципи, чрез които вечният живот да може да бъде постигнат. Ние ставаме достойни за вечния живот чрез процеса на обръщане. Така както се използва тук, тази дума с много значения, означава не само убеждаването, но и дълбоката промяна в природата на човек. Исус използвал това понятие когато говорил на Своя първи апостол за разликата между свидетелствто и обръщането. Исус попитал учениците Си, „Според както казват хората, Човешкият Син Кой е?“ (Матея 16:13). След това попитал, „Но според както вие казвате, Кой съм Аз? Симон Петър в отговор рече: Ти си Христос, Син на живия Бог. Исус в отговор му каза: Блажен си, Симоне, сине Ионов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Отец Ми, Който е на небесата.“ (Матея 16:15-17). Петър имал свидетелство. Той знаел, че Исус е Христос, обещаният Месия, и го заявил. Да свидетелстваш, е да знаеш и да го заявяваш. По-късно, Исус учил същите тези мъже относно обръщането, което е много повече от свидетелството. Когато учениците Го попитали кой е по-голям в небесното царство, „Исус повика едно детенце, постави го посред тях, и рече: Истина ви казвам; ако се не обърнете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство. И тъй, който смири себе си като това детенце, той е по-голям в небесното царство.“ (Матея 18:2-4; курсивът добавен). По-късно, Спасителят потвърдил важността на обръщането, дори за тези със свидетелство за истината. Във възвишените напътствия, дадени по време на Тайната вечеря, Той казал на Симон Петър, „Аз се молих за тебе, да не ослабне твоята вяра; и ти, когато се обърнеш, утвърди братята си.“ (Лука 22:32). За да утвърди братята си -- да храни и води Божието стадо -- този мъж, който следвал Исус в продължение на три години, на когото била дадена власта на Святото апостолство, който бил доблестен учител и свидетел на Христовото Евангелие и чието свидетелство накарало Учителя да го обяви за благословен, въпреки това, трябвало да бъде „обърнат“. Предизвикателството на Исус показва, че обръщането, което Той изисквал за онези, които ще влязат в небесното царство (вж. Матея 18:3), било много повече от това, просто да бъдеш обърнат и да свидетелстваш за истинността на Евангелието. Да свидетелстваш е да знаеш и да заявяваш. Евангелието ни отправя предизвикателство да бъдем „обърнати“, което изисква от нас да вършим и станем. Ако някой от нас разчита единствено на знанието и свидетелството си за Евангелието, ще бъдем в същото положение както благословения, но въпреки това „незавършен“ апостол, на когото Исус отправил предизвикателството да бъде „обърнат“. Всички ние познаваме някой, който има силно свидетелство, но не действа според него, дотолкова, че да бъде обърнат. Например, вие, завърнали се мисионери, все още ли търсите да бъдете обърнати или сте запленени от светското? Необходимото обръщане чрез Евангелието започва с въвеждащото изживяване, наречено в писанията „да се родиш отново“ (вж. Мосия 27:25; Алма 5:49; Иоана 3:7; 1 Петър 1:23). Във водите на кръщението и чрез получаването на дара на Светия Дух, ние ставаме духовни „синове и дъщери“ на Исус Христос, „нови създания“, които могат „да наследят царството Божие“. (Мосия 27:25-26). В учението си към нефитите, Спасителят ги насочил към това, което трябва да станат - Той им отправил предизвикателство да се покаят, да бъдат кръстени и да бъдат осветени, като получат Светия Дух, „за да може да застанете неопетнени пред Мене в последния ден“ (3 Нефи 27:20). Той казал в заключение: „Прочее, какви човеци трябва да бъдете вие? Истина ви казвам, тъкмо какъвто съм Аз“ (3 Нефи 27:27). Евангелието на Исус Христос е планът, чрез който можем да станем това, което децата на Бог трябва да станат. Това неопетнено и съвършено състояние ще се постигне чрез непрекъснатия процес на извършване и спазване на заветите, обредите и делата ви, едно натрупване от правилни избори и от непрестанно покаяние. „Този живот е времето човеците да се приготвят да срещнат Бога“ (Алма 34:32). Сега е времето всеки от нас да работи за личното си обръщане, за да станем това, което нашият Небесен Отец желае от нас да станем. Когато правим това, трябва да помним, че нашите семейни взаимоотношения -- дори повече от призованията ни в църквата -- са обстановката, в която протича най-важната част от нашето развитие. Обръщането, което трябва да достигнем, изисква от нас да бъдем добри съпрузи и бащи или добри съпруги и майки. Да бъдеш успешен ръководител в Църквата не е достатъчно. Въздигането е едно вечно семейно изживяване и нашите семейни преживявания в смъртността са най-ефикасният начин, по който да се подготвим за него. Апостол Йоан говори за това, за което ни е отправено предизвикателство да станем, когато казва: „Възлюбени, сега сме Божии чеда, и още не е станало явно какво ще бъдем; но знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както е“ (1 Иоана 3:2; виж също Мороний 7:48). Надявам се важността на обръщането ни да помогне на местните ръководители да фокусират вниманието си не върху статистическите отчети от действията ни, а върху това какви са нашите братя и сестри и какви се стремят да станат. Обръщането често бива постигнато с по-голяма готовност чрез страдание и несполуки отколкото чрез удобство и спокойствие, както старейшина Хейлс ни учи тази сутрин. Бащата Лехий обещал на сина си Яков, че Бог ще „посвети страданията [ти] за [твоя] полза.“ (2 Нефи 2:2). На пророка Джозеф било обещано: „твоето бедствие и твоите страдания ще бъдат краткотрайни; и тогава, ако ти им устоиш добре, Бог ще те въздигне горе“ (Учение и завети 121:7-8). Повечето от нас до известна степен са изпитали това, което писанията наричат „пещта на страданието“ (Исаия 48:10; 1 Нефи 20:10). Някои са отдадени на службата на членове на семейството с физически или психически проблеми. Други страдат за смъртта на свой любим човек или загубата или отлагането на праведна цел, като брак или раждането на дете. Въпреки всичко това, други страдат от личните си затруднения или чувствата на отхвърленост, неспособност или отчаяние. Чрез правосъдието и милостта на любящия Отец в Небесата, изглаждането и пречистването, възможно чрез подобни изживявания, може да ни помогне да постигнем онова, което Бог желае от нас да станем. Отправено ни е предизвикателство да преминем през процеса на обръщането към положението и състоянието, наречено вечен живот. Това се постига не само когато вършим онова, което е правилно, но когато правим това поради правилната причина -- поради чистата любов Христова. Апостол Павел описва това в известното си учение относно важността на „милосърдието“ (вж. 1 Коринтяните 13). Причината, поради която милосърдието никога не отпада и поради която милосърдието е по-велико дори и от най- значителното деяние на доброта, както той цитира, е самото милосърдие, „чистата любов Христова“ (Мороний 7:47). Това не е постъпка, а е състояние или положение на даден човек. Милосърдието се постига чрез извършването на постъпки, които водят до обръщане. Милосърдието е нещо, в което някой се превръща. Затова Мороний заявява: „Ако човеците нямат милосърдие, те не могат да наследят“ мястото, приготвено за тях в обиталищата на Отца (Етер 12:34; курсивът добавен). Всичко това ни помага да разберем важността на притчата за работниците в лозето, която Спасителят дал, за да илюстрира какво представлява царството небесно. Както си спомняте, стопанинът на лозето наел работници по различно време на деня. Някои Той изпратил в лозето рано сутринта, други около третия час, други около шестия и около деветия час. Накрая, около единадесетия час, Той изпратил и други в лозето, обещавайки, че също ще им плати „каквото е право“ (Матея 20:7). В края на деня стопанинът на лозето дал същата заплата на всеки работник, дори и на онези, които дошли в единадесетия час. Когато онези, които работили целия ден, видели това, те „зароптаха против стопанина“ (Матея 20:11). Стопанинът не променил решението си, а просто посочил, че не е направил никому зло, като платил на всеки човек обещаната сума. Като другите притчи, тази също може да ни научи на много различни и ценни принципи. В настоящия случай поуката е, че наградата на Учителя в последния съд няма да бъде основана на това колко дълго сме работили в лозето. Ние няма да получим небесната си награда, като засичаме времето, което сме използвали за дадено добро деяние. Важното е, че работата ни за Господ е станала причината да станем нещо. За някои от нас, това изисква по-дълго време отколкото за други. Важното в крайна сметка е какви сме станали чрез своя труд. Много, които идват в единадесетия час, са били пречистени и подготвени от Господ по начин различен от работата в лозето. Тези работници са като подготвената суха смес, за която само е необходимо „да се добави вода“ -- осъвършенстващите обреди на кръщението и дара на Светия Дух. С това допълнение -- дори и в единадесетия час -- тези работници са в същото положение за развитие и са одобрени да получат същата награда като онези, които са работили дълго в лозето. Тази притча ни учи никога да не губим надежда или отношението на любов с членовете на семейството и приятелите ни, чиито качества (вж. Мороний 7:5-14) са доказателство за техния прогрес към това, което един любящ Отец желае от тях да станат. По същия начин, силата на Единението и принципите на покаяние ни показват, че никога не трябва да се отказваме от тези, които обичаме и които сега изглежда като че ли правят много погрешни избори. Вместо да бъдем осъдителни спрямо другите, трябва да бъдем загрижени за себе си. Не трябва да губим надежда. Не трябва да спираме да се борим. Ние сме деца на Бог и имаме възможността да станем онова, което нашият Небесен Отец желае от нас да станем. С какво можем да измерваме прогреса си? Писанията предлагат множество начини. Аз ще спомена само два. След великата проповед на Цар Вениамин, много от слушателите извикали, че Духа на Господа „е извършил голяма промяна в нас, в сърцата ни, та да нямаме повече склонност да вършим зло, а да вършим добро непрестанно“ (Мосия 5:2). Ако изгубим желанието си да вършим зло, ние се развиваме в посока на нашата цел в небесата. Апостол Павел е казал, че човек, който е получил Духа на Бог „е познал ума на Христос“ (1 Коринтяните 2:16). Аз разбирам това така - хората, които напредват към необходимото обръщане, започват да виждат нещата така както нашият Небесен Отец и Неговият Син, Исус Христос ги виждат. Те чуват Неговия глас, вместо гласа на света, и вършат нещата по Неговия начин, вместо по начините на света. Свидетелствам за Исус Христос, нашия Спасител и Изкупител, чиято Църква е тази. Свидетелствам с благодарност за Плана на Отца, който план, чрез възкресението и Единението на нашия Спасител, ни дава уверението за безсмъртие и възможност да станем това, което е необходимо, за живота във вечността. В името на Исус Христос, амин.