Призованието да служим Президент Томас С. Монсън Първи съветник в Първото президентство „Почитам свещеничеството на Всемогъщия Бог. Бил съм свидетел на неговата власт. Виждал съм неговата сила. Дивил съм се на чудесата, които то е извършвало.“ Каква привилегия е за мен да застана тази вечер пред вас, в този прекрасен конферентен център и на събранията по целия свят. Каква силна организация на свещеничеството! За тема на речта си се обръщам към думите, изречени чрез пророка Джозеф Смит и намиращи се в 107-ми раздел на Учение и завети. Те се отнасят за всички нас, независимо дали сме носители на свещеничес-твото на Аарон или Мелхиседек: „Поради което, нека всеки мъж да научи своите задължения и да работи в сана, който му е даден, с цялото си усърдие“.1 Президент Уилфърд Удръф е заявил: „Всички организации на свещеничеството имат власт. Дяконът има власт чрез свещеничеството, което притежава. Същото се отнася и за учителя. Те имат властта да застанат пред Господ и молитвите им да бъдат чути и да им бъде отговорено, както това важи за пророка, ясновидеца и откровителя . . . Именно чрез това свещеничество мъжете получават обреди, биват им простени грехове и биват изкупени. За тази цел то е открито и запечатано върху главите ни“.2 На тези, които са носители на свещеничеството на Аарон, трябва да се дават възможности да възвеличават призованията си в това свещеничество“. Например, когато аз бях ръкоположен за дякон, нашето епископство наблягаше на святата отговорност, която имахме ние, да разнасяме причастието. Наблягаше се на подходящото облекло, на достойното поведение и на това колко е важно да си чист отвътре и отвън. Когато ни учеха на процедурата за разнасяне на причастието, ни беше казано, че помагаме на всеки член да поднови завета на кръщението, с неговите отговорности и благословии. Също така ни беше обяснено как да помагаме на един брат на име Луис, който беше парализиран, за да може и той да има възможността да вземе от свещените символи. Спомням си, че бях определен да разнеса причастието на реда, на който седеше Луис. Поколебах се, когато се приближих към този чудесен брат, но тогава видях неговата усмивка и искреното изражение на благодарност, което показваше желанието му да вземе от причастието. Като хванах подноса с лявата си ръка, взех парче хляб и го поднесох към отворените му устни. По-късно му дадох и водата по същия начин. Почувствах, че стоя на свещена земя. И това наистина беше така. Привилегията да даваме причастието на Луис направи всички ни по-добри дякони. Благородни ръководители на младите мъже, вие стоите на кръстопътя в живота на тези, които обучавате. На стената на мемориалната църква на университета Станфорд е гравирана истината, гласяща, че трябва да учим младежите, че всичко, което не е вечно, е прекалено кратко, и всичко, което не е безкрайно, е прекалено нищожно.3 Президент Гордън Б. Хинкли наблегна на нашите отговорности, когато каза: „В това дело трябва да има посвещение. Трябва да има отдаденост. Ние сме ангажирани във велика, вечна борба, която засяга самите души на Божиите синове и дъщери. Ние не губим. Ние печелим. Ще продължим да печелим, ако бъдем верни и истински . . . Няма нещо, което Господ да е поискал от нас, което да не можем да постигнем с вяра“.4 Братя, дадена ли е на всеки ръкоположен учител задачата да бъде домашен учител? Каква възможност за подготовка за мисия. Каква привилегия да се научат на дисциплината на задължението. Момчето веднага ще забрави да се притеснява за себе си, когато му бъде дадена задачата да се грижи за другите. А какво да кажем за свещениците? Тези млади мъже имат възможността да благославят причастието, да продължат да изпълняват задълженията си като домашни учители и да участват в свещения обред на кръщението. Ние можем да си даваме сили един на друг, имаме възможността да забелязваме тези, които биват пренебрегвани. Когато имаме очи, които виждат, уши, които чуват, и сърца, които чувстват, можем да протегнем ръка и да спасим тези, за които носим отговорност. От Притчи идва съветът, който аз обичам: „Обмисляй внимателно пътеката на нозете си“.5 Почитам свещеничеството на Всемогъщия Бог. Бил съм свидетел на неговата власт. Виждал съм неговата сила. Дивил съм се на чудесата, които то е извършвало. Преди петдесет години познавах един млад мъж, който беше свещеник, притежаващ властта на свещеничеството на Аарон. Като епископ, аз бях президент на неговия кворум. Робърт заекваше и се запъваше неконтролируемо. Стеснителен, срамежлив, страхуващ се от себе си и от другите, това препятствие беше разрушително за него. Той никога не изпълни нито една поставена задача, никога не гледаше хората в очите, винаги гледаше надолу. И тогава, един ден, поради редица необичайни обстоятелства, той прие задачата да изпълни свещеническата отговорност да кръсти човек. Аз седях до Робърт в помещението за кръщения на табернакъла в Солт Лейк. Той беше облечен в снежно бели дрехи, готов за обреда, който трябваше да изпълни. Наведох се към него и го попитах как се чувства. Той заби поглед в земята и заеквайки толкова, че едва го разбрах, ми каза, че се чувства ужасно, ужасно. И двамата се помолихме горещо да бъде по силите му да изпълни задачата. Вназапно чиновникът каза: „Сега Нанси Ан МакАртър ще бъде кръстена от Робърт Уилямс, свещеник“. Робърт стана от мястото си до мен, влезе в басейна, хвана малката Нанси за ръка и й помогна да влезе в тази вода, която пречиства човешкия живот и осигурява духовно прераждане. Той изговори думите „Нанси Ан МакАртър, бидейки упълномощен от Исус Христос, аз те кръщавам в името на Отца, и Сина, и Светия Дух. Амин“. Той не заекна нито веднъж! Не се поколеба нито за миг! Станахме свидетели на съвременно чудо. След това Робърт извърши обреда на кръщението за още две или три деца по същия начин. Когато поздравих Робърт в съблекалнята, очаквах да чуя същата гладка реч. Но грешах. Той погледна надолу и заеквайки ми благодари. Пред всички вас, братя, тази вечер аз свидетелствам, че когато Робърт действаше с властта на свещеничеството на Аарон, той говори със сила, увереност и с небесна помощ. Ние трябва да осигуряваме на нашите млади мъже от свещеничеството на Аарон преживявания, които да изграждат вярата им. Те искат да имат възможността, която ние сме имали, да почувстват, че Господният Дух им помага. Помня кога ми беше дадена задачата за изнеса първата си реч в Църквата. Беше ми дадена свободата сам да избера темата. Винаги съм харесвал птиците, затова се сетих за паметника на чайките. Докато се подготвях, отидох на Храмовия площад и се загледах в паметника. Първо бях привлечен от всичките монети във водата около паметника. Чудех се как ще ги извадят от там и кой ще ги извади. Няма да си призная дали ми се е искало да ги взема. След това погледнах нагоре към чайките на върха на паметника. Опитах се в момчешкия си ум да си представя какво би било да съм пионер, който вижда как скъпоценната реколта от първата година бива унищожавана от скакалци, а след това вижда тези чайки, които с разперени криле се спускат към полетата и изяждат скакалците. Обичах тази история. Седнах с молив в ръка и написах две и половина минутна реч. Никога не забравих чайките. Никога не забравих скакалците. Никога не забравих как трепереха коленете ми, докато изнасях онази реч. Никога не забравих преживяването, при което изразих някои от най-съкровените си чувства на глас от амвона. Приканвам ви да дадем на Аароновото свещеничество възможността да мисли, разсъждава и служи. Президент Дейвид О. МакКей е отбелязал: „Бог да ни помогне да останем верни на идеалите на свещеничеството - Аароновото и Мелхиседековото. Нека Той ни помага да възвеличаваме своите призования и да вдъхновяваме хората със своите дела - не само членовете на Църквата, а хората навсякъде - да живеем по-възвишен и по-добър живот, да им помагаме да бъдат по-добри съпрузи, по-добри съседи, по-добри ръководители при всякакви обстоятелства“.6 Светът като че ли се е отделил от стълбовете за привързване на корабите и е отплавал от спокойното пристанище. Свободията, неморалността, порнографията и силното влияние, оказвано от връстниците, са причина мнозина да се люшкат в морето на греха и да се разбиват в назъбените рифове на изгубените възможности и благословии и на разбитите мечти. Някой разтревожено може да попита: „Има ли начин да сме в безопасност?“, „Може ли някой да ме води?“, „Има ли начин да се избяга от заплашващото ни разрушение?“. Отговорът, братя, отеква: „Да!“. Гледайте към фара на Господ. Няма мъгла, която да е толкава гъста, нощ толкова тъмна, вятър толкова силен, моряк толкова изгубен, че предупредителната светлина на фара да не може да помогне. Тя свети в бурите на живота. Фарът на Господ изпраща сигнали, които лесно се разпознават и никога не подвеждат. Има много такива сигнали. Аз ще назова само три. Обърнете им специално внимание, възвисяването - вашето и моето - може да зависи от тях. Първо, молитвата осигурява спокойствие. Второ, вярата предшества чудото. И трето, честността е най-добрият подход. Първо, относно молитвата - Адам се е молил, Исус се е молил, Джозеф се е молил. Ние знаем какъв е резултатът от техните молитви. Този, който вижда и падането на врабчето, със сигурност чува молбите на сърцето ни. Помнете това обещание: „Ако някому от вас не достига мъдрост, нека иска от Бога, който дава на всички щедро, без да укорява, и ще му се даде“.7 След това, вярата предшества чудото. Винаги е било така и винаги ще бъде. Не валяло, когато на Ной било заповядано да построи ковчег. Не се виждал овен, оплетен с рогата си в храст, когато Авраам се подготвял да принесе в жертва сина си. Двете небесни личности не се виждали, когато Джозеф коленичил и започнал да се моли. Първо дошло изпитанието на вярата, а след това чудото. Помнете, че вярата и съмнението не могат да съществуват в един и същи ум по едно и също време, защото едното ще разсее другото. Оставете съмнението. Подхранвайте вярата. И накрая, честността е най-добрият подход. Научих тази истина по драматичен начин по време на военна подготовка, докато служех във военноморската флота преди петдесет и пет години. След първите три седмици тренировки в изолирана местност, дойде добрата новина, че ще ни разпуснат за първи път и ще можем да посетим Сан Диего. Всички бяха нетърпеливи да се насладят на малко разнообразие. Докато се подготвяхме да се качим на автобусите за града, един офицер с невисок ранг издаде команда: „Всички, които могат да плуват, да застанат тук. Вие ще бъдете освободени, за да отидете в Сан Диего. Тези, които не могат да плуват, да се наредят тук. Вие отивате в плувния басейн, за да се учите да плувате. Чак след това ще бъдете пуснати за почивка“. Бях плувал през по-голямата част от живота си, затова се подготвих да се кача на автобуса за града, но тогава този офицер каза на нашата група: „Още едно нещо, преди да се качим на автобуса. След мен! Ходом, марш!“. Той ни накара да маршируваме до плувния басейн, да си свалим дрехите и да застанем до дълбокия край. След това заяви: „Скачайте и плувайте до другия край“. В тази група, в която уж всички можеха да плуват, имаше около десет души, които си мислеха, че ще могат да излъжат някого. Те всъщност не можеха да плуват. Скочиха във водата, по своя воля или не. За малко да се разиграе трагедия. Офицерите ги оставиха да потънат под водата един-два пъти, преди да им подадат бамбуковата пръчка и да ги извадят. Като добавиха и няколко цветущи думи, те казаха: „Това ще ви научи да казвате истината!“. Колко бях благодарен, че казах истината, че можех да плувам и че лесно стигнах до другия край на басейна. Такива уроци ни учат да казваме истината - да бъдем отдадани на вярата, верни на Господ, верни на своите спътници в живота, верни на всичко, което ни е свято и скъпо. Никога не забравих този урок. Фарът на Господ ни приканва да вървим към сигурността и вечната радост, докато ни напътстват сигналите, които никога не подвеждат: Молитвата осигурява спокойствие. Вярата предшества чудото. Честността е най-добрият подход. Тази вечер аз ви свидетелствам, че Исус наистина е Христос, нашият възлюбен Изкупител и Спасител. Ние сме водени от пророк на Всевишния Бог - самия президент Гордън Б. Хинкли. Аз знам, че вие споделяте същото това убеждание. Ще приключа, като прочета едно простичко, но дълбоко смислено писмо, което отразява любовта ни към нашия пророк и неговото ръководство: „Скъпи президент Монсън, Преди пет години президент Хинкли беше подкрепен като пророк, ясновидец и откровител. За мен беше изключително събитие, когато призовахте да се даде вот на подкрепа от членовете на Църквата. В онази сутрин трябваше да докарам сено за добитъка. С удоволствие слушах конференцията по радиото в камиона. Бях натоварил сеното, стигнал до плевнята и разтоварвах балите в нея от ремаркето на камиона. Когато вие призовахте братята от свещеничеството, “където и да сте“, да подкрепят пророка, аз се почудих дали нямате предвид мен. Почудих се дали Господ ще се засегне, защото съм потен и покрит с прах. Но аз ви послушах и слязох от камиона. Никога няма да забравя как стоях сам в плевнята, с шапка в ръка, потта се стичаше по лицето ми, а ръката ми беше вдигната в подкрепа на президент Хинкли. Сълзите се сляха с потта, когато седнах за няколко минути, за да размисля върху това свещено събитие.“ Той продължава: „През живота си ние отиваме на най-различни места, когато на тях се случват значителни събития. Това се е случвало и на мен, но няма по-духовен или нежен спомен от онази сутрин в плевнята, където ме гледаха само кравите и един пъстър кон. Искрено ваш, Кларк Седърлоф“ Президент Хинкли, ние, братята от свещеничеството на Църквата, настина ви обичаме и подкрепяме. Аз свидетелствам за това, в името на Исус Христос. Амин. БЕЛЕЖКИ 1. Учение и завети 107:99. 2. Millenial Star, 22 Sept. 1890, 595-596; capitalization modernized. 3. See Conference Report, Oct. 1952, 17. 4. „The War We Are Winning,“ Ensign, Nov. 1986, 44. 5. Притчи 4:26 6. In Conference Report, Oct. 1967, 97. 7. Яков 1:5.