Дългът зове Президент Томас С. Монсън Първи съветник в Първото Президентство „Всички ние имаме тържествен дълг да почитаме свещеничеството и да се трудим да доведем много скъпоценни души при Господ.” Мои скъпи братя, за мен е изключителна отговорност и скъпоценна привилегия да приема поръчението да говоря пред вас тази вечер. Вълнението, очакването на общата конференция, на общата среща на свещеничеството – независимо дали участието е лично или по телевизията – носи радост в сърцата ни. Господ ясно определя нашата отговорност в 107-ми раздел от Учение и Завети и тържествено ни задължава: „Затова нека сега всеки човек да научи задължението си и да действа в службата, на която е назначен, с цялото си усърдие”.1 Понякога изпълнението на нашия дълг, приемането на божественото призование или реакцията ни към духовните подтици не ни тежат. В някои случаи, обаче, дългът да се отзовем е прекалено натоварващ. Аз имах подобно преживяване преди общата конференция през април 1966 г. Това се случи преди 35 години, но аз запазих ярък спомен за него. Бях получил поръчение да говоря на една от сесиите по време на конференцията и се бях подготвил и научил наизуст посланието си, което се казваше: „Да посрещнем своя Голиат”. То се базираше на древната история за известната битка между Давид и Голиат. Тогава получих телефонно обаждане от президент Дейвид О. МакКей и разговорът протече по следния начин: „Брат Монсън, обажда се президент МакКей. Как сте?” Дълбоко поех въздух и отговорих: „О, аз съм чудесно и с нетърпение очаквам конференцията.” „Тъкмо за това се обаждам, брат Монсън. Съботната ни сутрешна сесия ще бъде предавана в неделя по телевизията като нашето Великденско послание към света. Аз ще говоря на Великденска тема и бих искал и ти да се присъединиш към мен и да изнесеш на тази така важна сесия реч по подобна на моята тема.” „Разбира се, президент МакКей, с удоволствие ще го направя.” И именно тогава значението на този кратък разговор се стовари върху мен. Изведнъж темата „Да посрещнем своя Голиат” не ми заприлича на Великденско послание. Разбрах, че трябва да започна да се подготвям отново. Имаше толкова малко време и наистина пред мен се изправи моя „Голиат”. Същата нощ аз разчистих кухненската маса и поставих пишещата си машина отгоре, заедно с голям пакет листа и неизменното кошче отстрани, което да поеме всичките неуспешни начинания, които обикновено придружават една такава подтоговка. Започнах да пиша около 19:00 ч. и до 1:00 ч. през нощта не бях написал нито един задоволителен ред. Кошчето за боклук преливаше, ала мозъкът ми със сигурност не. Какво можех да направя? Времето напредваше – всъщност препускаше. Аз спрях и се помолих. Скоро след това си спомних мъката на съседите ни Марк и Уилма Шамуей по скорошната загуба на най-малкото им дете. Помислих си: Може би трябва да се обърна директно към тях и индиректно към всички останали, които не са имали случай да скърбят за свой загубен близък? Пръстите ми запрепускаха по клавишите, но едва смогваха да настигнат мислите ми. Когато първата сумрачна светлина проникна през кухненския прозорец, аз вече бях завършил своето послание. Остана задачата да го науча и след това да го разкажа на света. До тогава едва ли бях хвърлял толкова усилия за изпълнението на някоя задача, поставена ми от пророка. Във всеки случай, Небесният Отец бе чул моята молитва. Никога не ще забравя това преживяване. Два стиха от Светите писания изпълниха душата ми след края на сесията на конференцията. И двата са ви познати, братя. Към тях няма прикрепен етикет за срок на годност и трайност. Първо, от Нефи в древността: „Аз ще отида и ще сторя нещата, които Господ е заповядал, защото знам, че Господ не дава заповеди на чедата човешки, освен ако не ще подготви пътя за тях, за да могат да изпълнят това, което той им е заповядал.”2 Второ, обещанието на Самия Господ от Учение и Завети към всички нас: „Ще вървя пред лицето ви. Ще бъда от дясната ви страна и от лявата, и Моят Дух ще бъде в сърцата ви, и ангелите Ми ще са около вас, за да ви подкрепят.”3 Много от нас, които сме се събрали тази вечер, притежаваме свещеничеството на Мелхиседек, а други са носители на Аароновото свещеничество. Всички ние имаме тържествен дълг да почитаме свещеничеството и да се трудим да доведем много скъпоценни души при Господ. Помним Неговите думи: „Ценността на душите е огромна в Божиите очи.”4Правите ли всичко възможно? Спомняте ли си думите на президент Джон Тейлър: „Ако не увеличавате своите призования, Господ ще ви потърси отговорност за онези, които сте можели да спасите, ако бяхте изпълнили дълга си.”5 Желанието да помогнем на другите, търсенето на изгубените овце, могат не винаги да се окажат успешни веднага. В някои случаи напредъкът е бавен, дори незабележим. Така се случи с моя дългогодишен приятел Джил Уорнър. Той беше новопризован епископ, когато Дъглас, член на неговия район, който служеше като мисионер по това време, съгреши и беше лишен от пълноправно членство в Църквата. Баща му много се натъжи, а майка му беше съсипана. Скоро след това Дъглас напусна щата. Годините се нижеха, а епископ Уорнър, сега член на висшия съвет, никога не преставаше да се чуди какво ли става с Дъглас. През 1975 г. посетих конференция в кола на брат Уорнър и проведох събранието за ръководителите на свещеничеството рано сутринта на същата неделя. Говорих за църковната дисциплинарна система и за нуждата искрено и с любов да се трудим да спасим тези, които са се отклонили от пътя. Джил Уорнър вдигна ръка и разказа историята за Дъглас. Той завърши с въпрос към мен? „Нося ли някаква отговорност за това да продължа работата си с Дъглас и да му помогна да се върне отново към пълноправно членство в Църквата?” По-късно Джил ми напомни, че отговорът ми към него бил директен и без никакво колебание съм казал: „Като негов предишен епископ и като човек, който го е познавал и обичал, си мисля, че би искал да направиш всичко възможно да го върнеш обратно в Църквата.” Неизвестно за Джил Уорнър, майката на Дъглас бе постила и се бе молила предишната седмица за това да бъде избран някой, който да спаси сина й. Джил открил това, когато след срещата почувствал подтик да й се обади и да обяви решимостта си да помогне. Джил започна своята изкупителна одисея. Свърза се с Дъглас. Спомнили си старите, щастливи времена. Казани били свидетелства, изразени били чувства на любов и доверието било възстановено. Скоростта на процеса бе изключително бавна. Често на сцената се появаваше обезсърчение; но стъпка по стъпка Дъглас напредвал. Най-накрая дългите молитви получили отговор, усилията били възнаградени и била постигната победа. Дъглас получил одобрение да бъде кръстен. Датата за кръщението била определена, събрали се членовете на семейството и предишният епископ Джил Уорнър отпътувал за града, където живеел Дъглас, и извършил обряда. С любов в сърцето си и с чуство на отговорност към носителя на Аароновото свещеничество и председателстващ кворума, епископ Уорнър се впуснал в тази спасителна операция, така че никой да не се загуби. Може би има и други, но лично аз познавам три епископа, които по време на своето председателстване в църковните си райони, имаха свещенически кворум, който се състоеше от 48 или дори повече млади мъже. С други думи – бяха постигнали пълния, определен от писанията свещенически кворум. Тези трима епископи са Алвин Р. Дуайър, Джозеф Б. Уъртлин и Алфред Б. Смит. Дали това е било прекалено тежка тази задача за тях? Съвсем не. Със своите старателни усилия, с помощта на загрижени родители и с благословиите на Господ, тези епископи напътствали всеки член към влизане в съответния свещенически кворум – почти без изключение – след това в ръкополагане на старейшините в Мелхиседековото свещеничество, в мисионерската им служба и в сключването им на брак в храма Господен. Докато брат Дуайър и брат Смит вече отидоха при своята небесна награда, тук, сред нас, тази вечер е старейшина Джозеф Б. Уъртлин, член на Кворума на дванадесетте апостоли. Старейшина Уъртлин, вашата служба и ръководство с всички тези млади мъже, които вече остаряха, никога няма да бъде забравена. Като 12-годишно момче аз имах привилегията да служа като секретар в кворума на дяконите. С радост си спомням многобройните задания, които ние, членовете на този кворум, имахме възможност да изпълним. В ума ми веднага изникват: раздаване на светото причастие, събиране на ежемесечните дарения от пост и грижите ни един за друг. Най-страшното задание, обаче, получих по време на сесията на нашите ръководители на районната ни конференция. Председателстващият член от президентството на нашия кол беше Уилям Ф. Пършон. Той беше помолил някои от длъжностните лица в района да говорят. След това, без каквото и да било предупреждение, президент Пършон стана и каза: „А сега ще чуем Томас С. Монсън, секретар на кворума на дяконите, да направи отчет за службата си и да ни даде своето свидетелство”. Не си спомням нито една дума от това, което съм говорил, но никога не ще забравя преживяването. Братя, спомнете си какво ни увещава апостол Петър: „. . . бъдете винаги готови да отговаряте на всекиго, който ви пита за вашата надежда.”6 По време на Втората световна война, като юноша, имах привилегията да служа като президент на кворума на учителите. Помолиха ме да науча и след това да започна да прилагам съвета от раздел 107 на Учение и Завети, стих 86: „Задължението на президента на службата на учителите е да председателства над. . . учителите, да се съветва с тях, да ги учи на задълженията им в тяхната служба, както са дадени в заветите.” Направих всичко възможно да изпълня така определените ми задължения. В този кворум имаше един младеж на име Фриц Хоурълд. Той беше нисък на ръст, но висок по смелост. Скоро след като Фриц навърши 17 години, се записа в Американския флот и замина на обучение. После се оказа на голям военен кораб в изпълнение на една от онези кървави акции в Тихия океан. Неговият кораб бе сериозно повреден и много от моряците бяха ранени или убити. Фриц се завърна у дома в една от онези отпуски, които следват подобни акции и се появи в нашия кворум на учителите. Съветникът на кворума го покани да ни говори. О, той изглеждаше бляскаво в синята си флотска униформа, накичена със съответните военни отличия. Спомням си, че помолих Фриц да сподели свои мисли, които биха могли да ни бъдат полезни. Все пак бяхме приблизително на една и съща възраст. С иронична усмивка той отвърна: „Не бъди доброволец в нищо!” Не бях виждал Фриц от времето, когато бяхме на 17 години, докато преди няколко години прочетох в едно списание статия за онези същите морски битки. Почудих се дали Фриц Хоурълд е още жив и ако е така, дали живее в Солт Лейк Сити. Чрез един телефонен разговор аз го открих и му изпратих списанието. Той и съпругата му изразиха своята благодарност. Научавайки, че Фриц още не е ръкоположен за старейшина и че никога не е бил в храма, аз му написах едно писмо, окуражавайки го да стане достоен и да получи храмовите благословии. Два пъти се случи така, че се срещнахме в ресторант. Милата му съпруга, Джойс, винаги ме подтикваше: „Продължавай да работиш с този мой мъж.” Дъщерите им също гласно изразяваха одобрението си от думите на майка им. Аз продължих да го окуражавам. Само преди няколко седмици видях в колонките със скръбни вести във вестника, че жената на Фриц, Джойс, е починала. Така ми се искаше, усилията в моя личен проект, да накарам Фриц да отиде в храма, да се бяха оказали по-успешни. Отбелязах си часа и мястото на погребалната служба за сестра Хоурълд, отмених другите си задачи и отидох на службата. Веднага щом ме видя, Фриц дойде при мен. И двамата проляхме няколко сълзи. Той ме помоли аз да бъда последният говорител. Когато станах, за да говоря, погледнах Фриц и семейството му и казах: „Фриц, аз съм тук днес в качеството си на президент на кворума на учителите, на който и ти, и аз бяхме някога членове.” Говорих за възможността той и неговото семейство да станат „семейство за вечността” чрез храмовите обреди – обреди, които предложих да извърша, когато му дойде времето. Завърших изказването си, преглъщайки сълзите си от вълнение, като казах на Фриц пред семейството му и цялата аудитория: „Фриц, мой скъпи приятелю и моряко, ти си смел и решителен. Заложи живота си на бойната линия в името на своята страна, която беше в опасност. Сега, Фриц, трябва да чуеш сигнала на боцмана: „Всички на борда – котвата се вдига – на път към вашето възвисяване. Джойс е там и те чака. Зная, че твоите скъпи деца и внуци се молят за теб. Фриц, като президент на твоя кворум на учителите преди много време, ще се постарая с цялото си сърце и душа да не изпуснеш кораба, който ще откара теб и хората, които обичаш, в Селестиалната слава.” Отдадох му чест с флотски поздрав. Фриц стана и отвърна на поздрава. Братя, нека всеки от нас се подчинява на лесния за запомняне стих: „Ти дълга си изпълни, а другото на Господ остави.” За това се моля в името на Исус Христос, амин. БЕЛЕЖКИ 1. У. и З. 107:99. 2. 1 Нефи 3:7. 3. У. и З. 84:88. 4. У. и З. 18:10. 5. Deseret News Semiweekly, 6 август 1878 г., 1. 6. 1 Петрово 3:15.