Деца Президент Бойд К. Пакър Изпълняващ длъжността президент на Кворума на дванадесетте апостоли В онова, в което вярваме и учим, има съвети, заповеди и дори предупреждения, че трябва да закриляме, да обичаме, да полагаме грижи за (децата) и да „(поучаваме децата) да ходят в пътищата на истината”. Преди много години, в Куско, високо в Андите на Перу, старейшина А. Тиъдър Татъл и аз провеждахме събрание за вземане на причастието в една дълга тясна стая с врата, която се отваряше директно към улицата. Беше нощ и много студено. Докато старейшина Татъл говореше, на вратата се появи едно малко момче, на възраст вероятно около 6 години. То беше голо, ако изключим парцаливата риза, която достигаше до коленете му. Вляво от нас върху малка маса имаше поднос с хляб за причастието. Това парцаливо сираче от улицата видя хляба и стъпка по стъпка, бавно се приближаваше покрай стената към него. Беше почти пред масата, когато една жена на пътеката между столовете го видя. Със строго и рязко поклащане на главата, тя го отпрати в нощта. Изстенах вътрешно. По-късно момчето се завърна. То се прокрадваше покрай стената, като гледаше от хляба към мен. Беше се приближило до мястото, където жената отново щеше да го види. Протегнах ръце и то дотича при мен. Сложих го на коленете си. След това, като символичен жест, аз го поставих върху стола на старейшина Татъл. След закриващата молитва, за мое най-голямо съжаление, то избяга в нощта. Когато се завърнах у дома, аз разказах на президент Спенсър У. Кимбъл за него. Той беше дълбоко трогнат и говори за това в една реч на конференция. Той разказа за това и на други хора и многократно ми казваше: „Това преживяване има много по-голям смисъл, отколкото си разбрал досега”. Никога не забравих това сираче от улицата. Много пъти в Южна Америка съм го търсил в лицата на хората. Когато се сещам за него, в паметта ми се явяват и други като него. След Втората световна война, в една студена нощ на железопътна гара в южна Япония, чух почукване по прозореца на влака. Пред мен стоеше едно момче, което бе облечено в също такава парцалива риза; подутата му челюст беше превързана с парцал, по главата му имаше струпеи. Носеше ръждива консервна кутия и лъжица - символът на сираче-просяк. Докато се мъчех да отворя вратата, за да му дам пари, влакът потегли. Никога няма да забравя онова гладно, стоящо в студа малко момче с празната консервена кутия в ръка. В болницата към едно правителствено училище за индианци имаше един болен от треска малък първокласник с течащ нос. Отворих пакета, изпратен от майка му, която живееше в резерват, разположен на стотици мили разстояние. В картонена кутия с етикет за автомобилни части, която, без съмнение, майката беше получила от пункта за размяна към резервата, беше опакован пържен хляб, характерен за племето навахо, заедно с парчета овнешко месо - коледен подарък за нейното малко момче. Наскоро видях по новините една обичайна дълга опашка от бежанци. Заедно с тях имаше, както обикновено, деца, които носеха в ръце деца. Едно момиченце беше кацнало отгоре на голям вързоп, носен от неговата майка. Докато напредваха бавно и тихо, то погледна към камерата. Това трезво черно лице и тези големи черни очи като че ли питаха: „Защо?” Децата са миналото, настоящето и бъдещето, съчетани в едно. Те имат съвършена ценност. Всеки път, когато се ражда дете, светът се обновява в невинност. Постоянно мисля и се моля за децата и младежите и за техните родители. Неотдавна присъствах на едно събрание за вземане на причастието, раздавано от деца със специални нужди. Всяко едно от тях имаше инвалидност по отношение или на слуха, или на зрението, или на ума. До всяко едно от тях имаше по един тинейджър-спътник. Те пяха и свириха за нас. Срещу нас на първия ред беше едно малко момиче, което стоеше и обясняваше със знаци на онези, които стояха зад нас и не можеха да чуват. Джени даде кратко свидетелство. След това всеки един от нейните родители говори. Те разказаха за огромната агония, която изпитали, когато научили, че детето им никога няма да има нормален живот. Разказаха за безкрайните всекидневни изпитания след това. За това, че когато другите се загледат или се засмеят, братята на Джени я обгръщат закрилнически с ръце. След това майката разказа за любовта и за абсолютната радост, която Джени донесла в семейството. Тези родители са научили, че след много несгоди идват благословиите (вж. У. и З. 103:12). Аз ги видях свързани в едно поради несгодите и изчистени до състояние на чисто злато - истински светии от последните дни. Казаха ни, че Джени осиновява родители. Така че, когато се ръкувах с нея й казах: „Аз съм дядо.” Тя погледна нагоре и каза: „Ами, виждам защо!” Нищо в Светите писания, нищо в онова, което публикуваме, нищо в онова, в което вярваме или учим, не позволява на родителите или на който и да е друг да пренебрегва или да безчести, или да тормози нашите деца, или децата на когото и да било. В Светите писания, в онова, което публикуваме, в онова, в което вярваме и учим, има съвети, заповеди и дори предупреждения, че трябва да закриляме, да обичаме, да полагаме грижи за (децата) и да „(поучаваме децата) да ходят в пътищата на истината” (Мосия 4:15). Да ги предадем е напълно немислимо. Сред най-силните предупреждения и най-строгите наказания в откровенията са онези, които се отнасят до малките деца. Исус е казал: „А който съблазни едно от тия малките, които вярват в Мене, за него би било по-добре на врата му да се окачеше един воденичен камък, и да потънеше в морските дълбочини” (Матея 18:6). В дните на пророка Мормон някои, които не разбирали, че малките деца са невинни пред Бога (вж. Мосия 3:21) и че са „живи в Христа”(Мороний 8:12), искали да кръщават малки дечица. Мормон казал, че те „(отричали) милостите на Христа и (считали) за нищо Неговото Единение и силата на Неговото изкупление” (Мороний 8:20). Мормон строго ги укорил като казал: „. . . който смята, че малките деца се нуждаят от кръщение, той е в жлъчна горчивина и е в оковите на беззаконието; защото той няма нито вяра, нито надежда, нито пък милосърдие; ето защо, ако той умре с тази мисъл, той би следвало да слезе в пъкъла . . . Ето, аз говоря със смелост, имайки власт от Бога” (Мороний 8:14, 16). Само когато едно дете достигне възрастта на отговорността, определена от Господ на осем години (вж. У. и З. 68:27), неговото кръщение става необходимо. Преди тази възраст те са невинни. Децата не трябва дa бъдат пренебрегвани или занемарявани. Абсолютно недопустимо е да бъдат безчестени или тормозени. Децата не трябва да бъдат изоставяни или отхвърляни поради развод. Родителите са отговорни да осигуряват необходимото за живота на своите деца. Господ е казал, че всички деца имат правото да изискват от родителите си да бъдат издържани до възрастта на тяхното пълнолетие (вж. У. и З. 83:4). Ние трябва да се грижим за техните физически, духовни и емоционални нужди. Книгата на Мормон ни учи: „И вие не ще допуснете децата ви да ходят гладни и голи; нито ще допуснете да прегрешават Божиите закони и да се бият, и да се карат един с друг, и да служат на дявола, който е господарят на греха, или който е злият дух, враг на всяка праведност, за когото бяха говорили бащите ни” (Мосия 4:14). Нищо не може да се сравни с баща, който е отговорен, и от своя страна учи децата си на отговорност. Нищо не може да се сравни с майка, която е при тях, за да ги утешава и да им дава увереност. Любовта, закрилата и нежността имат върховна ценност. Господ е казал, че ни заповядва да отглеждаме децата си в светлина и в истина (вж. У. и З. 93:40). Твърде често остава само един родител, който да се грижи за отглеждането на децата. Господ има начин да укрепи такъв родител, за да може той сам да върши онова, което трябва да е отговорността на двама родители. Всеки родител, който умишлено изоставя своите деца, прави много тежка грешка. Често се сещам за едно друго момче. Запознахме се с него по време на церемонията по завършването на семинара в един отдалечен град в Аржентина. То беше добре облечено и добре нахранено. Учениците дойдоха по пътеката между столовете, за да се качат на подиума. Имаше три твърде високи стъпала. Момчето не успя да се изкачи по първото стъпало, защото краката му бяха твърде къси. То беше джудже. Тогава видяхме, че зад него идват двама изправени и силни млади мъже, които минаха отпред, по един от двете страни и го вдигнаха и поставиха елегантно на подиума. След края на службата, те го свалиха долу отново и след това излязоха с него. Те бяха негови приятели и се грижеха за него. Това момче не можеше да достигне до първото стъпало, без да бъде повдигнат от своите приятели. Онези, които идват в Църквата, идват духовно като деца. Те имат нужда от някого, от приятел, който да ги повдигне. Ако проектираме стъпалата след кръщението да са само за онези, които имат дълги и силни крака, тогава бихме пренебрегнали онова, което Господ е казал в откровенията. Пророците са ни казали, че трябва да сме учители и да учим на онова, което са „първите принципи на Божиите истини”, защото те са такива, които имат нужда от „мляко, а не от твърда храна . . . . Твърдата храна е за пълнолетните, които чрез упражнение са обучили чувствата си да разпознават доброто от злото” (Евреите 5:12, 14). Апостол Павел писал: „С мляко ви храних, не с твърда храна; защото още не можехте да я приемете, а и сега още не можете” (1 Коринтяните 3:2). В едно откровение, дадено през 1830 г., малко преди да бъде организирана Църквата, Господ предупредил, че членовете все още не могат да понасят твърдата храна, а трябва да получават мляко, и затова не трябва да знаят някои неща, за да не погинат (вж. У. и З. 19:22). Трябва да внимаваме да не би да направим онова първо стъпало твърде високо или да го проектираме за хора със силни и дълги крака, като оставим останалите без приятел, който да ги повдигне. Когато някои ученици укорили онези, които довели малки деца, „Исус рече: Оставете дечицата и не ги възпирайте да дойдат при Мене, защото на такива е небесното царство”(Матея 19:14). Когато учениците Му Го попитали какви хора трябва да бъдат, Исус поставил едно малко дете сред тях (вж. Матея 18:2-3). „(трябва) да станете като малко дете, или вие няма да можете по друг начин да наследите царството Божие” (3 Нефи 11:38). В моя ум, сърце и душа има дълбока загриженост за децата и техните родители. В течение на годините съм се чудел какво е имал предвид президент Кимбъл, когато ми напомняше за онова улично сираче в Куско и повтаряше: „Това преживяване има много по-голям смисъл, отколкото си разбрал досега”. Един ден той допълни: „Държал си една нация върху коленете си.” Сега, когато съм вече на 78 години, разбирам онова, което е виждал президент Кимбъл. Знам какво имаше пред вид. Онова момче в Куско и другото в Япония, и другите деца по света из основи влияят на онова, което мисля и което чувствам, и за което се моля най-искрено. Постоянно си мисля за малките деца и техните родители, които се мъчат да ги отглеждат във все по-опасни времена. Подобно на моите братя, аз съм пътувал по целия свят. Подобно на моите братя, съм заемал позиции на доверие в образованието, в бизнеса, в управлението и в Църквата. Написал съм книги и като тях съм бил удостояван с почести, степени, удостоверения и почетни значки. Тези почести се дават поради позициите, които заемаме или сме заемали и са незаслужени. Като оценявам стойността на тези неща, единственото нещо, което ценя повече от всички тях - повече от всички тях, взети заедно, нещото с най-голяма стойност за мен е как нашите синове и дъщери и техните съпруги и съпрузи се отнасят към своите деца и как от своя страна нашите внуци се отнасят към своите малчугани. Когато стане дума за това да разберем отношението ни с нашия Небесен Отец, най-ценното за научаване, което аз и моята съпруга сме научили като родители и като дядо и баба, сме го научили от своите деца. Тази благословия е дошла при мен като дар от моята съпруга. За такива жени Господ е казал, че на мъжа се дава съпруга, за да се плодят и размножават и да изпълват земята съгласно Неговата заповед, и за да се изпълни обещанието, което Отец е дал преди създаването на света, и за въздигането им във вечни светове, за да могат да раждат човешки души; защото по този начин се продължава делото на Отца, за да може да бъде Той прославян (вж. У. и З. 132:63). С жени като тази, които да са майки на деца, ние виждаме защо Господ е открил, че от ръката на бащите им могат да бъдат изисквани велики неща (вж. У. и З. 29:48). Свидетелствам, че Евангелието е вярно и има силата да благославя малките деца. Искрено се моля децата и младежите и техните родители да получат дара на Светия Дух, за да бъде той водач и закрила за тях, да занесе в техните сърца свидетелството, че Исус е Христос, Синът Божий, Единородния на Отца. В името на Исус Христос, амин.