Другият блуден син Старейшина Джефри Р. Холанд От Кворума на дванадесетте апостоли Никой от нас не е по-малко ценен или обичан от другите. Свидетелствам, че Бог обича всички нас - нашите притеснения, безпокойства, самооценки и т.н. Сред най-незабравимите притчи, които са разказвани някога от Спасителя, е историята за младия неразумен брат, който отишъл при баща си, помолил го за своя дял от наследство и напуснал дома, за да разпилее наследството си, както споменават Светите писания в „разпуснат живот”1 Парите и приятелите му изчезнали по-скоро, отколкото можел да си представи - те винаги така правят - и след това дошъл деня на ужасната равносметка - той винаги идва. В своето падение той станал свинар, толкова гладен, лишен от препитание и достойнство, че „желаеше да се насити с рошковите, от които ядяха свините”. Но дори и тази утеха не съществувала за него. Тогава стихът казва окуражаващо „той дойде на себе си”. Решил да намери пътя до дома, като се надявал да бъде приет поне като слуга в бащиния си дом. Слабият образ на обезпокоения баща на това момче, който тичал, за да го посрещне и обсипе с целувки, е една от най-трогателните и състрадателни сцени в целите Свети писания. Разказва на всяко дете Божие, независимо дали е непокорно или не, колко много Бог иска ние да се върнем под закрилата на Неговите ръце. Но както сме увлечени в историята на по-малкия син, ако не внимаваме, можем да пропуснем историята на по-големия син, защото в първия ред от историята на Спасителя четем: „Някой си човек имаше двама сина” а Той можеше да добави, „и двамата бяха загубени и двамата трябваше да се върнат вкъщи”. По-малкият син се завърнал, облекли го с роба и му сложили пръстен, когато по-големия син се появава на сцената. Той всеотдайно и предано работил на полето и сега се връщал от работа. Идеята за паралелния път към дома, макар и от различни места е основополагаща за тази история. Приближавайки дома, той чува звуците на музиката и смеха. „И повика един от слугите (забележете, че той има слуги) и попита що е това. И (слугата) му рече: Брат ти си дойде; и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав. И (по-големият брат) се разсърди и не искаше да влезе и баща му излезе и го молеше”. Знаете разговора, който провели. Разбира се, за този баща болката за непокорното дете, което избягало от вкъщи и се въргаляло със свинете, сега е усложнена с осъзнаването, че по-големият, по-мъдър брат, героят от детството на по-малкото момче, както става винаги с братята, е ядосан на брат си, който се е завърнал вкъщи. Не, ще се корегирам. Този син е ядосан не толкова на това, че другия се е завърнал вкъщи, колкото, че родителите му са така щастливи от това. Чувствайки се неоценен и може би изпитвайки малко самосъжаление, този предан син - а той е наистина изключително предан - забравя за момент, че никога не е трябвало да се сблъсква с нечистотия или отчаяние, страх или ненавист към себе си. Забравя за момент, че всяко теле от фермата е вече негово, както и всички одежди в килера и всеки пръстен в чекмеджето. Забравя за момент, че верността му е била и винаги ще бъде възнаграждавана. Не, на него, който имал почти всичко и който по своя трудолюбив, чудесен начин го бил спечелил, му липсвало едно нещо, което можело да го направи завършен човек на Господ, какъвто почти бил. Той трябвало да достигне до състраданието, милостта и милосърдната широта на погледа, за да види че това не е завръщащ се съперник. Това бил неговият брат. Както баща му го молел да осъзнае - това бил онзи, който бил мъртъв, и сега оживял. Онзи, който бил изгубен и се намерил. Със сигурност по-малкият брат бил пленник - пленник на греха, глупостта и кочината. Но и по-големият брат също живеел в своебразен затвор. Той не успял да избяга от собсвените си навици, преследван от зеленоокото чудовище на завистта.2 Чувствал се недооценен от баща си и лишен от права от брат си, след като и двата случая са невалидни. Той станал жертва на мнима публична обида. Подобен е на Тантал от гръцката митология - потънал във вода до гуша, но въпреки това оставал жаден. Досега се предполагало, че е бил щастлив от живота си и доволен от добрия късмет, а внезапно се почувствал обиден, само защото друг е имал същото щастие. Кой е този, който ни нашепва в ухото, че дар, даден на друг, по-някакъв начин омаловажава благословиите, които сме получили? Кой ни кара да чувстваме, че ако Бог се усмихва на друг, на нас тогава Той със сигурност трябва по някакъв начин да се мръщи? И вие, и аз, знаем кой го прави - бащата на всички лъжи.3 Това е Луцифер, нашия общ враг, чийто плач през коридорите на времето е вечен и стига до всички. „Дай ми твоята слава”.4 Казано е, че завистта е единственият грях, който никой не признава с охота, но колко широко разпространена може да бъде тази тенденция е подсказано в стара датска поговорка, „Ако завистта беше треска, целият свят би бил болен”. Свещеникът в Кентърбарийските разкази на Чосър я оплаква, защото е толкова всеобхватна - че може да опорочи всичко, включително всяка добродетел и талант, и може да се засегне от всичко, включително всяко добро и щастие.5 Изглежда, че докато другите стават по-големи пред погледа ни, ние мислим че трябва да ставаме помалки. За нещастие понякога ние постъпваме именно така. Как става това, особено когато толкова много искаме да не е така? Мисля, че една от причините за това е, че всеки ден виждаме съблазни от един или друг вид, които ни казват, че това което имаме не е достатъчно. Някой или нещо постоянно ни казва, че трябва да бъдем по-прекрасни или по-богати, да ни ръкопляскат повече или да ни се възхищават повече, отколкото да ни виждат такива каквито сме. Казва ни се, че не сме натрупали достатъчно притежания или че не сме посетили много забавни места. Ние сме заляти с послания, че според светската мярка за нещата, сме претеглени на везните и е преценено че сме лишени от нещо.6 Някои дни, изглежда, че сме затворени в кабина на голямо и обширно здание, където единственото нещо по телевизията е непрестанна сапунена опера с име „Празни въображения”.7 Но Бог не работи по този начин. Бащата в онази притча не подлага своите деца на танталовите мъки. Той не ги сравнява безмилостно с техните ближни. Дори не ги сравнява един с друг. Неговият състрадателен жест към единия не изисква отдръпване или отричане на обичта му към другия. Той е божествено щедър към двамата си синове. И към двете Си деца Той е милостив. Вярвам, че Бог се отнася с нас по начина, по който и моята скъпа съпруга Пати се отнася към моето пеене. Тя е надарен музикант, нещо като музикален гений, но аз самият не мога да уловя дори и една нота. Но аз знам, че тя ме обича по много специален начин, когато се опитвам да пея. Знам това, защото мога да го видя в очите й. Те са изпълнени с любов. Един наблюдател беше написал: „В свят, който постоянно сравнява хората, групирайки ги като повече или по-малко интелигентни, повече или по-малко привлекатени, повече или по-малко успели, не е лесно наистина да се повярва в (Божествената) любов, която не прави същото. Когато чуя, че някой е похвален” казва той, „е трудно да мисля за себе си като по-малко достоен за похвала, когато чета за добрината и доброжелателството на други хора е трудно да не се зачудя, дали аз самия не съм толкова добър и любезен, като тях, и когато видя да се раздават трофеи, награди и премии на специални хора, не мога да не си задавам въпроса защо това не се случи на мен”.8 Ако бъде оставена без противодействие, можем да видим как тази тенденция, толкова разкрасявана от света, ще принизи идеята за Бога и ще ни донесе един напълно разрушителен, пагубен възглед за самите нас. Повечето забранителни заповеди са дадени, за да ни предпазят да не обидим другите хора, но аз съм убеден, че заповедта да не завиждаме е предвидена да ни предпази да не нараним самите себе си. Как можем да превъзмогнем една такава толкова обща тенденция за почти всички? Това, което можем да направим като тези двама синове, е дa тръгнем по пътя, водещ обратно към Отца. Трябва да го направим с колкото се може по-голяма бързина и смирение. По пътя можем дa изброим своите благословии и да аплодираме другите за постиженията им. Най-хубавото е, че можем да служим на другите, което е най-доброто лекарство, предписвано някога за сърцето. Но накрая, това няма да бъде достатъчно. Когато се загубим, ние можем „да дойдем на себе си” но може би не винаги ще успеем „да намерим себе си” и във вечността няма да „се спасим”. Само Отец и Неговият Единороден Син могат да го направят. Спасението е единствено в Тях. Така че ние се молим да ни помогнат, и да „излезнат” да ни посрещнат, прегърнат и доведат на празненството, което са подготвили. Те ще направят това! Светите писания са изпълнени с обещанието, че милостта Божия е достатъчна.9 Това е една област, в която никой не трябва да се бори и съревновава. Нефи заявява, че Господ „обича целия свят” и дава Спасението даром. „Ето заповядал ли е Господ на някой да вземе от неговата добрина?” пита Нефи. Не! „Всички . . . са облагодетелствани, едните като другите и никому не е забранено [в ръката Му].” „Елате при Мене, вие от краищата на земята, купете мляко и мед без пари и цена.”10 Всички са облагодетелствани, както едните, така и другите. Живейте мирно. Живейте уверено. Живейте без страх и без завист. Винаги бъдете сигурни в щедростта на Небесния Отец. Когато правим това, ще помогнем на другите, като се молим да получат благословии, точно както те отправят молби за нас. Ние можем да окуражим всеки талант и способност, независимо къде е даден, превръщайки живота тук в подобие на този в небесата. Ще ни помогне, ако винаги помним чудесното учение на Павел за съпоставянето на добродетелите - „И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.”11 Павел напомня на всички ни за тялото Христово, и че всички членове, дали са силни или слаби, са ценни, съществени и важни. Моля се да усетим дълбочината на неговата молба да „няма разкол в тялото, а членовете да имат еднаква грижа един за друг. И когато един член страда, всички други да страдат с него, или когато един член е почетен, всички членове да се радват . . .”12 Този несравним съвет ни помага да запомним, че думата щедрост има същият произход като думата родословие, и двете идват от латинската-genus, която означава еднакъв по рождение или вид, също по семейство или пол.13 Ще ни бъде по-лесно да сме щедри, когато запомним, че човекът, който е облагодетелстван с нещо е един от нас. Братя и сестри, свидетелствам, че никой от нас не е по-малко ценен или обичан от другите. Свидетелствам, че Бог обича всички нас - нашите притеснения, безпокойства, самооценки и т.н. Той не претегля нашите таланти, външен вид. Той не претегля нашите професии или нашите притежания. Той „приветства” всеки бегач, напомняйки ни, че надпреварата е срещу греха, не едни срещу други. Знам, че ако сме верни, нас всички ни очакват съвършенно скроени дрехи на праведност - дрехи, изпрани14 „. . . бели в кръвта на Агнеца.”15 Искренната ми молитва е всички ние да се окуражаваме едни други в стремежите си да спечелим тази награда. В името на Исус Христос, амин. БЕЛЕЖКИ 1. Вж. Лука 15:1-32. 2. Вж. Уилям Шекспир, Търговецът от Венеция, действие 3, сцена 2, ред 110. 3. Вж. 2 Нефи 2:18. 4. Моисей 4:1. 5. Вж. Кентърбърийски разкази на Гофри Чосър, peд. Уолтър У. Скийт (1929), 534-35. 6. Вж. Даниил 5:27. 7. Вж. 1 Нефи 12:18. 8. Хенри Д. М. Науен, Завръщането на блудния син [1992], 103 9. Вж. Етер 12:26; Мороний 10:32; У. и З. 17:8. 10. Вж. 2 Нефи 26:24-28. 11. 1 Коринтяните 13:13. 12. Вж. 1 Кор. 12:25-26. 13. Аз съм задължен на Хенри Науен, затова че ми посочи етимологична връзка. 14. Вж Исаия 61:10; 2 Нефи 4:33; 9:14. 15. Отровение 7:14.