Езикът на любовта Гейл М. Клег Втори съветник в общото президентство на Неделното училище за деца Всяко дете се нуждае от постоянното насърчаване: „Познаваме те. Ти си високо ценен. Имаш потенциал. Добър си.” Kогато бях млада майка, мъжът ми и аз се озовахме в положение, при което трябваше да вземем със себе си нашите пет деца под осем годишна възраст, за да живеем в Южна Америка. Въпреки, че никой от нас не говореше езика, научаването на новия език беше най-трудно за моята шестгодишна дъщеря. Решихме да я пратим на детска градина с четиригодишните, въпреки че трябваше да започне първи клас. Нашата надежда беше, че общуването с по-малки деца ще бъде по-малко смущаващо за нея и може да стимулира възможността й да общува на португалски. Но истината за дъщеря ми беше, че тя беше така чужда за децата, както бяха и те за нея. Всеки ден беше борба и аз страдах заради нея всяка сутрин, докато я водех на училище и след това, докато я чаках да се върне обезсърчена в края на деня. Един ден няколко деца били особено груби с нея. Някои даже хвърляли камъни и я били, присмивайки й се по време на междучасието. Тя била уплашена и наранена и решила, че не може да се върне обратно в клас. Седейки сама, докато детската площадка се изпразни, тя си спомнила какво ние сме я учили за самотата. Тя си спомнила, че Небесният Отец е винаги близо до Своите деца и тя може да Му говори по всяко време, а не само преди лягяне. Той би разбрал езика на нейното сърце. В един ъгъл на детската площадка тя свела глава и казала молитва. Hе знаела за какво да се моли, така че поискала баща й и майка й да бъдат с нея, за да я закрилят. Докато се връщала в класната стая, песен от Неделното училище за деца й дошла наум. Аз често се разхождам из зелените поля, И събирам пълни ръце с красиви сини цветя. Събирам ги от цялото поле, Скъпа майко, всички цветя напомнят ми за теб. („I Often Go Walking, „ Children’s Songbook, 202) Като си отворила очите, тя забелязала едно малко цвете, което растяло между пукнатините на цимента. Взела го и го сложила в джоба си. Неприятностите й с другите деца не изчезнали, но тя влязла обратно в училището, чувствайки, че нейните родители са с нея. Всеки от нас, като моята шестгодишна дъщеря се е чувствал изгубен и отчужден в чужда страна. Може би вашата чужда страна е било изучаването на езика на алгебрата или химията. Може би вие сте си помислили, че сте стъпили на чужд бряг, когато сте се присъединили към Църквата, въпреки че сте се присъединили във вашата родна страна. Поставете се на мястото на нов член. Думи като „призование”, „Председателстващо епископство” и дори „Висш ръководител” изискват поглеждане в речник. А какво да кажем за нашите мисионери, които са разбрали и отвърнали на подтиците на Светия Дух, че Църквата е истинна, но след това имат предизвикателството да учат и Евангелието, и чуждия език едновременно? Аз се възхищавам при мисълта за тяхната смелост. Нашият живот е пълен с много моменти на безсилие от това да учим чужд език. Въпреки това, има един език, който е универсален. Но „Скъпа майко, всички цветя напомнят ми за теб” говори на сърцето на младото момиче. Песента от Неделното училище за деца и цветето бяха познатия език на отговорената молитва. След като Исус поучавал за известно време в храма в земятa Изобилие, Той забелязал, че хората може да не са разбрали всички думи, които Той бил казал. Той ги помолил да се приберат по домовете си, да размислят и да се молят с техните семейства и да се подготвят за Неговото идване на следващия ден. Но когато „Той хвърли отново поглед към множеството наоколо и видя, че те се бяха просълзили и Го гледаха, без да помръднат, като че искаха да Го помолят да остане още малко при тях. . . . Той взе малките им деца едно по едно и ги благослови. . . . И Той заговори на множеството и им каза: Вижте малките си деца. И когато погледнаха . . . видяха ангели да се спускат от небесата, като че ли посред огън; и те слязоха и заобиколиха онези малки дечица, . . . и ангелите им служеха.” (3 Нефи 17: 5, 21, 23-24). Да „заобиколим” с огъня на нашето свидетелство е език, който всеки един от нас трябва да научи да говори и разбира. Първият урок, което всяко дете по света, посещаващо Неделното училище за деца научава е „Чедо на Бога съм”. Деца едва на 18 месеца може да посочват себе си правейки тази игра с пръсти: Небесният Отец ме познава и знае какво обичам да правя. Той знае моето име и къде живея. Аз знам също, че Той ме обича. („Небесният Отец ме познава,” в Неделно училище за деца 1: I Чедо на Бога съм [1994], 2) Когато бях учителка в шести клас преди няколко години, едно 14 - годишно момче, облечено в облекло подобно на това, с което се обличат в бандите, беше доведено в класната ми стая. Той беше с две години по-възрастен и с четири по-едър от останалите 30 ученици. Аз бързо открих, че Браян не четеше, не посещаваше училище редовно и че е живял с различни настойници в много градове. Идваше краят на срока и трябваше да пиша докладите за учениците, тъй че дойдох през почивния си ден да завърша отчетите по работите на децата и да попълня бланките за докладите. Забелязах, че Браян е създавал проблеми в класа. Предложих на моя благодарен колега да взема Браян със себе си. С няколко книги от първи клас, пълни с картинки, ние се запътихме към библиотеката, говорейки по пътя малко за футбол. Настанихме се на маса, на която попълвах бланките за докладите. Попитах го дали някога е получавал отчетна бланка. Той поклати главата си и каза „Не”. Аз го попитах дали иска бланка. Той погледна право в мен: „Само ако там се казва, че съм бил добро момче.” Аз направих специална бланка, в която се подчертават неговите положителни страни. Написах неговото пълно име, спобността му да въвлича всички и да разсмива хората. Особено подчертах любовта му към спорта. Не беше като обикновен доклад, но изглежда, че го задоволи. Не след дълго, Браян изчезна от нашето училище и последното, което чух за него е, че живее в друг щат. Аз се надявам, че където и да е той, в джоба му се намира моят доклад, в който пише, че той е добро момче. Някой ден и на нас ще ни бъдат раздадени окончателни отчетни бланки. Може би ние ще бъдем оценени въз основа на това, доколко добре сме отчитали добротатa един на друг. Всяко дете се нуждае от постоянното насърчаване: „Познаваме те. Ти си високо ценен. Имаш потенциал. Добър си.” Обичам истории за децата на пионерите. Ние винаги слушаме истории за техните родители, крачещи към долината Солт Лейк. Но съгласно думите на песента от Неделното училище за деца: Всеки път, когато мисля за пионери, Аз мисля за смели жени и мъже. Аз обичам да си спомням, че също дойдоха и деца; Бих искал тогаз да съм бил дете. („Whenever I Think about Pioneers,” Children’s Songbook, 222) Сюзън Мадсън разказва историята на Агнес Калдуел от групата с ръчни коли на Уили. Те били застигнати от много тежка буря и изстрадали ужасен глад и студ. Колите с помощ дошли да доставят храна и одеала, но нямало достатъчно коли да превозят всички хора. Дори и след спасителната акция повечето хора трябвало да извървят с мъка още много мили до безопасната долина. Малката деветгодишна Агнес била прекалено уморена да върви по-нататък. Водачът на колата забелязал нейната решителност да не изостава от каруцата и я попитал дали иска да се повози. Тя разказва със собствени думи какво се случило след това: „В този момент той се протегна, грабвайки ръката ми, подвиквайки на конете, за да ме накара да тичам с крака, които . . . не можеха повече да тичат. И тъй, продължихме, както ми се струваше, мили нататък. Това, което ми мина през главата по това време беше, че той е най-жестокия човек, който някога е живял или за когото съм чувала. . . В момента на предела на силите ми, той спря [и ме издърпа в колата]. Взе едно одеало и ме зави с него . . . топло и удобно. Вътре аз имах време да променя мнението си, както и стана, знаейки, че по този начин той ме е спасил от замръзване, когато бъда взета в колата.” (в I Walked to Zion, 1994, 59). Водачът на тази помощна каруца накарал малкото момиче да бяга толкова далече и бързо, колкото може, за да раздвижи кръвта в премръзналите й крака. Той спасил краката, а може би и живота й, като й дал възможност да си помогне сама. Нашите деца днес имат пътувания, така ужасни и изтошителни като пътуването на запад. Те срещат всякякви бедствия по време на техния път. Ние трябва да увеличим силата на техните гърбове да носят своето бреме и също да укрепим краката им, за да могат да танцуват под открито небе. Понякога ние трябва да тичаме, за да сме в крак с вярата на нашите деца. При друг момент, в 3 Нефи, когато Христос благославял учениците Си, „лицето Му се усмихна и светлината от образа Му блесна над тях” (3 Нефи 19:25) Усмихнатото лице означава, че си добър. Децата се опитват да бъдат като Исус. Те искат да бъдат като някой, който се усмихва. Те искат да бъдат с някой, който им отвръща радостно. Президент Хинкли е казал: „Децата имат нужда от слънчева светлина. Те имат нужда от щастие. Те се нуждаят от любов и грижи” („Save the Children,” Ensign, Nov. 1994, 54). Такъв трябва да бъде езикът на Евангелското обучение за нашите деца. Какъвто и да е вашият майчин език, научете се да преподавате и говорите на езика на искрените молитви и щастливите свидетелства, така че ангели небесни и земни, да могат да ни заобиколят и да ни служат. Необходими са ни наставници в Евангелието, които говорят на езика на възхвалата и приятелството. Ние трябва да даваме редовно отчетни бланки, които потвърждават нашата доброта в представите ни един за друг. Това е благословия да позволим на децата да тичат толкова далече, колкото могат със собствени сили, да придобиват сила за своите свидетелства, а ние трябва да им се усмихваме и да ги завием с одеалото на нашата любов през голямото пътешествие към унивеpсалния език на любовта. Изразявам благодарност за голямата благословия да „[Виждаме] малките си деца”, „Аз обичам да си спомням, че децата също идват;” в името на Исус Христос, aмин.