С вяра ходим Президент Гордън Б. Хинкли Продължаваме напред в неизвестността, но вярата осветява пътя. Ако подхранваме тази вяра, никога няма да ходим в мрак. От мястото, където говорим, е красива неделна сутрин. Лалетата са вече доста поникнали над пръстта и скоро ще се разпукнат в цъфтяща красота. В зимата на нашето съмнение дойде надеждата на пролетта. Знаехме, че ще дойде. Такава беше нашата вяра, основана в опита ни от предишните години. Така е и с нещата на духа и душата. При всеки мъж или жена, които ходят по пътя на живота, идват мрачни сезони на съмнение, обезсърчаване и разбиване на илюзии. При такива обстоятелства малцина виждат нещата пред себе си чрез светлината на вярата, а мнозина се спъват, вървейки в мрака, и дори се изгубват. Призивът ми към вас тази сутрин е призив за вяра - онази вяра, която съгласно описанието на Павел, е: „. . . твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, - убеждения за неща, които не се виждат” (Евреите 11:1). В процеса на обръщането си във вярата, проучвателят на Църквата чува някои неща. Възможно е и да прочете някои неща. Той не схваща и не може да схване чудото в неговата пълнота. Но ако в своето търсене той е искрен, ако е готов да коленичи и да се моли за тези неща, Духът докосва сърцето му - вероятно съвсем леко.Това го води в правилната посока. Той вижда частица от онова, което никога по-рано не е виждал. И независимо дали разбира това или не, той с вяра предприема няколко предпазливи стъпки. Тогава пред него изниква друг, по-ярък хоризонт. Преди много години работех за една от нашите железопътни компании, чиито релсови пътища се промушваха сред проходите на тези западни планини. Аз често пътувах с влакове. Беше по времето, когато имаше парни локомотиви. Тези големи чудовища върху релсите бяха огромни, бързи и опасни. Често се чудех как машинистът се осмелява да извършва такова дълго пътуване през нощта. Тогава осъзнах, че това не е едно дълго пътуване, а по-скоро постоянно продължаване на едно кратко пътуване. Машината разполагаше с мощен челен фар, който осветяваше пътя на разстояние от около 400 или 500 ярда (около 350 или 450 метра). Машинистът виждаше само на това разстояние и то беше достатъчно, защото беше постоянно там, пред него, през цялата нощ чак до зазоряването на новия ден. Господ е говорил за този процес. Той е казал, че онова, което не нaзидaвa духовно, не е от Бога, а е тъмнина. Онова, което е от Бога, е светлина и онзи, който получи светлина и продължи в Бога, получава още повече светлина; и тази светлина гори все по-ярко и по-ярко, докато не дойде съвършеният ден (вж. У. и З. 50:23-24). Така е и с нашето вечно пътуване. Ние го правим стъпка по стъпка. Като правим това, ние продължаваме напред в неизвестността, но вярата осветява пътя. Ако подхранваме тази вяра, ние никога няма да ходим в мрак. Нека ви разкажа за един човек, когото познавам. Няма да споменавам името му, за да не се притесни. Съпругата му имала чувството, че нещо липсва в техния живот. Един ден тя разговаряла с роднина, който бил член на Църквата. Роднината й предложил да повика мисионерите. Тя го направила. Но съпругът й бил груб с тях и им казал да не идват повече. Изминали месеци. Един ден, друг мисионер, като намерил отчета за това посещение, решил заедно с неговия колега-мисионер да опитат отново. Бил висок старейшина от Калифорния, с широка усмивка на лицето. Те почукали на вратата, мъжът отворил. Попитали дали могат да влязат за няколко минути. Той се съгласил. Мисионерът по същество казал: „Чудя се дали знаете как да се молите”. Човекът отговорил, че знае Господната молитва. Мисионерът казал: „Това е хубаво, но нека ви кажа, как да отправяте лична молитва”. Той продължил по-нататък като обяснил, че коленичим в дух на смирение пред Бога на небето. Мъжът го направил. След това мисионерът казал: „Обръщаме се към Него като към наш Отец в небесата. След това Му благодарим за Неговите благословии, като например за нашето здраве, за нашите приятели, за нашата храна. След това Го молим за Неговите благословии. Изразяваме своите най-съкровени надежди и желания. Молим Го да благослови онези, които са в нужда. Правим всичко това в името на Неговия Bъзлюбен Син, Господ Исус Христос, и завършваме с, ,амин’.” За мъжа това било приятно преживяване. Той се сдобил с известна светлина и разбиране - един лек допир до вярата. Бил готов да опита и със следващата стъпка. Мисионерите търпеливо го обучавали изречение след изречение. Той реагирал, тъй като вярата му се се превръщала в една мъждукаща светлина на разбиране. Приятели от неговия клон се събрали около него, за да му вдъхнат увереност и да отговарят на въпросите му. Мъжете играели с него тенис, а той и семейството му били канени в домовете им за вечеря. Бил кръстен и това била гигантска стъпка на вяра. Президентът на клона го помолил да бъде ръководител на скаутска група от четири момчета. Това довело и до други отговорности и светлината на вярата нараствала в неговия живот след всяка нова възможност и преживяване. Това продължило. Днес той служи като способен и обичан президент на кол - ръководител с голяма мъдрост и разум и, преди всичко, човек с голяма вяра. Предизвикателството, с което се сблъсква всеки член на тази Църква, е да предприеме следващата стъпка, да приеме онази отговорност, за която е призован, въпреки че не чувства, че има необходимите за това качества, и да направи това с вяра, като се надява напълно, че Господ ще облекчи пътя пред него. Нека ви разкажа една история за десятъка и за вярата. Отнася се до една жена от Сао Пауло, Бразилия. Докато учела, тя работела, за да може по-добре да осигурява нуждите на своето семейство. Ще използвам нейните собствени думи, за да разкажа нейната история. Тя казва: „В университета, който посещавах, съществуваше правилото на студентите-длъжници да се забранява да полагат изпити. По тази причина, когато получавах своята заплата, аз най-напред отделях парите за десятъка и даренията, а остатъкът отделях за заплащане на учебните и други такси. Спомням си, че по едно време . . . имах сериозни финансови затруднения. Беше един четвъртък, когато си получих заплатата. Когато направих сметката за месечния си бюджет, забелязах, че няма да имам достатъчно, за да платя (едновременно и) моя десятък и таксата за университета. Трябваше да избера между двете. Изпитите, които се полагат веднъж всеки два месеца, щяха да започнат следващата седмица и ако не ги вземех, рискувах да загубя цялата учебна година. Изпитвах голямо терзание. . . . Сърцето ме болеше. Предстоеше ми болезнено решение и не знаех какво да правя. Размишлявах над двете алтернативи - да платя десятък или да рискувам да не получа необходимите заверки в университета. Чувството беше погълнало душата ми и не ме остави до събота. Точно тогава си спомних, че когато се кръщавах, бях се съгласила да живея в съгласие със закона за десятъка. Бях поела върху себе си задължение, което не беше пред мисионерите, а пред моя Небесен Отец. В този момент терзанието започна да отстъпва пред едно приятно усещане за спокойствие и решителност. . . . В онази нощ, когато се молех, аз помолих Господ да ми прости за моята нерешителност. В неделя, преди началото на събранието за вземане на причастието, се видях с моя епископ и с голямо удоволствие му предадох моя десятък и даренията ми. Този ден беше специален. Просто се чувствах щастлива и изпълнена с мир по отношение на себе си и на моя Небесен Отец. На следващия ден, докато бях на работното си място, опитах да намеря начин да мога да взема изпитите, които щяха да започнат в сряда. Колкото повече мислех, толкова по-далече се чувствах от намирането на решение. По онова време работех в офиса на един адвокат и моят работодател беше най-строгият и непреклонен човек, когото познавах. Работният ден приключваше, когато моят работодател се приближи и даде последните разпореждания за деня. След като беше направил това, с куфарче в ръка, той ни каза довиждане. . . . Внезапно той се спря и гледайки към мен ме попита: „Как си с колежа?” Бях изненадана и не можех да повярвам на това, което чувах. Единственото нещо, което можах да отговоря с треперещ глас, беше: „Всичко е наред!” Той се вгледа замислено в мен и отново ни каза довиждане. . . . Внезапно в стаята влезе секретарката и каза, че съм голяма късметлийка! Когато я попитах защо, тя просто ми отговори: „Шефът току-що каза, че от днес нататък фирмата поема всички разходи за твоя колеж и твоите книги. Преди да си тръгнеш, ела при бюрото ми и ми съобщи разходите, така че утре да мога да ти дам чека”. След като тя излезе, аз коленичих разплакана и много смирена, на самото място, където се намирах, и благодарих на Господ за Неговата щедрост . . . казах на небесния Отец, че не е необходимо да ме благославя толкова много. Трябваха ми средства само за месечната такса, а десятъкът, който бях платила в неделя, беше твърде малък в сравнение със сумата, която сега получавах! По време на тази молитва в ума ми изникнаха написаните в книгата на пророк Малахия думи: „. . . Опитайте Ме сега за това, казва Господ на Силите, дали не ще ви разкрия небесните отвори да излея благословение върху вас, тъй щото да не стига място за него” (Малахия 3:10). До този момент аз никога не бях чувствала величието на обещанието, което се съдържаше в Светите писания, и че тази заповед наистина беше свидетелство за любовта, с която Бог, нашият Небесен Отец, дарява своите чеда тук на земята.” Вярата е основната съставка, която дава сила на това дело. Навсякъде, където тази Църква бива установена по широкия свят, тя е нещо, което е очевидно. Не се ограничава само до една страна или до една нация, или до един език, или народ. Намираме я навсякъде. Ние сме народ на вярата. Ходим с вяра. Придвижваме се по нашия вечен път стъпка по стъпка. Велико е обещанието на Господ към верните навсякъде по света. Той е казал, че е милостив и пълен с благодат към онези, които се боят от Него, и че се наслаждава от това, да почита онези, които Му служат в праведност и истина до края. Господ е казал, че тяхната награда ще бъде велика, а славата им вечна. На тях Той ще открие всички тайни, да, всичките скрити тайнства на Своето царство от древните дни до бъдещите векове. Той им е обещал, че ще получат знание даже и за чудесата на вечността. И мъдростта им ще бъде велика и разумът им ще достигне небесата и пред тях мъдростта на мъдрите ще погине и разумът на благоразумните ще стане едно нищо. Защото Той ще ги просветли с Духа Си и чрез силата Си ще им изяви тайните на Своята воля - да, дори онези неща, които око не е виждало, нито ухо е чувало, нито са влизали в човешкото сърце (вж. У. и З. 76:5-10). Как би могъл човек да поиска нещо повече от това? Колко славно е това дело, в което сме ангажирани! Колко чудни са пътищата на Всемогъщия, когато ходим с вяра пред Него! Вярата на един проучвател е като парче зелено дърво, хвърлено в пламтящ огън. След като бъде стоплено от пламъците, то изсъхва и започва да гори. Но ако бъде извадено, не може само да продължи да гори. Трептящият му пламък угасва. Но ако бъде оставено в огъня, то постепенно започва ярко да гори. Скоро то е част от пламтящия огън и ще запалва други по-зелени парчета дърво. И така напредва, мои братя и сестри, това велико дело на вярата, като издига хората по тази широка земя до едно по-голямо разбиране на пътищата на Господ и до по-голямо щастие, докато следват Неговия пример. Нека Бог, нашият Вечен Отец, продължи да гледа благосклонно на това Свое царство и да прави то да преуспява докато ние, Неговите деца, ходим с вяра, е моята молитва в името на Исус Христос, амин.