Скрити клинове Президент Томас С. Монсън Първи съветник в Първото Президентство Нека не оставяме на бъдещите поколения поводите за вражда и гнева от нашето време. Нека отстраним всеки скрит клин, който само може да погубва. През месец април 1966 г., по време на годишната Обща конференция на Църквата, старейшина Спенсър У. Кимбал отправи забележително обръщение. Той цитира една история написана от Самюъл Т. Уитмън и озаглавена „Забравени клинове”. Днес аз също съм избрал да цитирам Самюъл Т. Уитмън, след което ще ви дам примери от моя живот. Самюъл Т. Уитмън пише следното: „Ледената буря през онази зима по начало не беше унищожителна. Всъщност, паднаха няколко жици, а броят на катастрофите по магистралата рязко нарасна. Обикновено, голямото орехово дърво можеше с лекота да се справи с товара, който се образуваше върху прострените му клони. Онова което причини вредата, беше железният клин в сърцевината му. Историята с железния клин започна преди години, когато белокосият фермер, който сега обитаваше имота, сред който се намираше дървото, беше младеж във фермата на баща си. По онова време дъскорезницата едва отскоро се беше преместила от долината и заселниците все още намираха наоколо разпръснати инструменти и странни части от оборудване. През онзи конкретен ден това което младежът намери на южното пасбище, беше дървосекачески клин - широк, плосък и тежък, дълъг поне 30 см и скосен от мощните удари. [Дървосекаческият клин е помощно средство, което се употребява при сеченето на дървета, като се вмъква в цепнатина направена с трион и след това се набива с тежък чук, така че процепът да се увеличи] . . . Тъй като вече закъсняваше за вечеря, младежът сложи клина . . . между най-големите клони на младото орехово дърво, което неговият баща бе посадил недалече от входната порта. Щеше да вземе клина веднага след вечеря или някой друг път, когато му се случеше да мине оттам . Наистина възнамеряваше да го направи, но никога не го стори. Клинът си стоеше там между клоните, малко натясно, когато той стана пълнолетен. Беше там, но сега здраво заклещен, и когато се ожени и пое фермата на баща си. Беше наполовина обрасъл с дървесина в деня, когато жетварите вечеряха под дървото. . . . Враснал се и изцяло покрит, клинът все още беше в дървото и през зимата, когато връхлетя ледената буря. В мразовитата тишина на онази зимна нощ . . . един от трите главни клона се отцепи от ствола и се сгромоляса на земята. Това дотолкова извади от равновесие останалата част от върха, че тя също се разцепи и се свлече долу. След края на бурята не беше останала и клонка от някога гордото дърво. В ранното утро на другия ден, фермерът излезе, за да оплаква своята загуба. . . . В този миг очите му съзряха нещо сред руината от трески. „Клинът”, с укор промърмори той, „който намерих в южното пасбище”. Само един поглед му даде да разбере защо беше паднало дървото. Сложен с острието нагоре в ствола, клинът беше попречил на растителните влакна на клоните да се сплетат както трябва.”1 Мои скъпи братя и сестри, има скрити клинове в живота на мнозина, които познаваме - да, може би дори и в нашите семейства. Нека споделя с вас историята на един мой дългогодишен приятел, който вече си е заминал от смъртността. Името му беше Ленърд. Той не беше член на Църквата, въпреки че неговата съпруга и децата му бяха. Съпругата му служеше като президентка на Неделното училище за деца, а синът му отслужи почетна мисия. Дъщеря му и синът му сключиха бракове с партньорите си чрез тържествени церемонии и имаха свои собствени семейства. Всеки, който познаваше Ленард, го харесваше, така както и аз. Той подкрепяше своята съпруга и деца в техните църковни задачи. Той посещаваше много организирани от Църквата събития заедно с тях. Той живя един добър и чист живот, даже живот на служба и добри дела. Семейството му, а всъщност и много други, се чудеха защо Ленард е преминал през смъртността без благословиите, които Евангелието носи на своите членове. В по-късните години от живота на Ленард, здравето му се влоши. Накрая той беше настанен в болница и животът му беше към своя край. По време на един наш разговор, който се оказа последният ми разговор с Ленард, той каза: „Том, познавам те от дете. Склонен съм да ти кажа защо никога не се присъединих към Църквата”. Тогава той ми разказа едно преживяване на неговите родители, което се случило преди много, много години. Семейството с неохота изпаднало в ситуация, при която почувствало, че трябва да продаде фермата си и те получили предложение. Тогава един съседен фермер поискал фермата да бъде продадена вместо на другия купувач на него, макар и на по-ниска цена, като добавил: „Ние сме толкова близки приятели досега. Ето защо, ако аз притежавам имота, ще мога да се грижа за него”. Накрая родителите на Ленард се съгласили и фермата била продадена. Купувачът, а именно съседът, заемал отговорна позиция в Църквата и доверието произтичащо от това, помогнало на семейството да бъде убедено да продаде именно на него - въпреки че не получили толкова пари от продажбата, колкото биха получили, ако били продали на първия заинтересован купувач. Не изминало много време след продажбата и съседът продал, както своята ферма, така и фермата, която бил получил от семейство Ленард, като обединен парцел, което довело стойността му до максимум и оттам и продажната цена. Отговорът на отдавна задавания въпрос защо Ленард никога не се беше присъединил към Църквата, най-после получи своя отговор. Той винаги чувствал, че семейството му е било измамено от съседа. След нашия разговор, той ми довери, че почувствал, че най-после, докато се подготвял да срещне своя Създател, от него е смъкнат един голям товар. Трагедията е, че един скрит клин беше попречил на Ленард да се издигне до по-големи висини. Познавам едно семейство, което пристигна в Америка от Германия. Английският език им беше труден. Те имаха съвсем малко средства, но всеки от тях бе благословен с желание за работа и с любов към Бога. Роди им се трето дете, което живя само два месеца и умря. Бащата беше дърводелец, който правеше шкафове, и направи красив ковчег за тялото на своето скъпоценно дете. Денят на погребението беше мрачен и по такъв начин отразяваше печалта, която те чувстваха в своята загуба. Докато семейството вървеше към сградата за събрания и бащата носеше малкия ковчег, неколцина приятели се насъбраха. Вратата на сградата обаче беше заключена. Заетият с много неща епископ беше забравил за погребението. Опитите да бъде открит се оказаха безплодни. Като не знаеше какво да прави, бащата взе ковчега под ръка и заедно със семейството си го занесе у дома, вървейки в проливния дъжд. Ако хората в семейството бяха с по-слаб характер, те можеха да обвинят епископа и да затаят в себе си лоши чувства. Когато епископът разбра за трагедията, той посети семейството и се извини. С болка, която все още се виждаше по изражението му, но със сълзи в очите си, бащата прие извинението и двамата се прегърнаха в дух на разбирателство. Не беше оставен никакъв скрит клин, който да причинява по-нататъшни чувства на гняв. Любовта и взаимната благосклонност надделяха. Духът трябва да бъде освободен от така силните върви и от никога неуспокоените чувства за да може подемната сила на живота да даде жизнерадост на душата. Сред много семейства има наранени чувства и неохота за прошка. Всъщност няма значение какъв е бил проблемът. Той не може и не трябва да бъде оставен да травмира. Обвиняването държи раните отворени. Само опрощението изцерява. Джордж Хърбърт, поет от началото на 17-ти век, е написал: „Онзи, който не може да прости на другите разрушава моста, по който той самият трябва да премине, ако иска някога да достигне до небесата, защото всеки има нужда от опрощение.” Красиви са думите на Спасителя, когато съвсем скоро щял да умре на жестокия кръст. Той казал: „Отче, прости им; защото не знаят какво вършат.”2 Има хора, на които е трудно да простят на себе си и които не престават да мислят за всеки един от своите, забелязвани от тях самите, недостатъци. Харесва ми разказът за един религиозен ръководител, който отишъл до смъртното легло на една умираща жена, като се опитвал да я утеши, но напразно. „Аз съм загубена”, казвала тя. „Унищожих своя живот и всеки живот около мен. Няма надежда за мен.” Мъжът забелязъл, оградена с рамка, снимка на едно красиво момиче върху дрешника. „Кой е това?” Лицето на жената просветнало. „Това е дъщеря ми - единственото хубаво нещо в моя живот”. „И бихте ли й помогнала ако има проблеми или ако е направила грешка? Бихте ли й простила? Бихте ли продължила да я обичате?” „Разбира се, че бих!”, изкрещяла жената. „Бих направила всичко за нея. Защо ми задавате такъв въпрос?” „Защото искам да знаете”, казал мъжът, „че образно казано, Небесният Отец има ваша снимка на Своя дрешник. Той ви обича и ще ви помогне. Призовете Го.” Един скрит в нейното щастие клин бил премахнат. В ден на опасност или във време на изпитания, такова знание, такава надежда и такова разбиране ще донесат утеха на неспокойния ум и на скърбящото сърце. Цялото послание на Новия завет вдъхва дух на събуждане в човешката душа. Сенките на отчаянието биват разпръснати от лъчите на надеждата, тъгата дава място на радостта, а чувството, че си изгубен сред тълпата на живота изчезва със сигурното знание, че нашият Небесен Отец мисли за всеки един от нас. Спасителят ни е дал увереност в тази истина, като учел, че даже едно врабче няма да падне на земята незабелязано от нашия Отец. След това Той завършил красивата мисъл като казал: „Не бойте се, прочее, вие сте много по-скъпи от врабчетата”.3 Преди време прочетох следния материал от Асошиейтед Прес, който се появи във вестника: Един възрастен мъж разкри при погребението на своя брат, с когото той споделял от младежките си години малка едностайна колиба близо до Канистео, щата Ню Йорк, че след една кавга си разделили с тебеширена линия стаята на две и никой от тях не пресякъл линията, нито говорил с другия от онзи ден преди 62 години до сега. Какъв мощен и унищожителен скрит клин. Както е писал Алекзандър Поуп: „Човешко е да се греши, божествено - да се прощава”.4 Понякога ние се обиждаме твърде лесно. В други случаи сме твърде непреклонни, за да приемем едно искрено извинение. Нека надвием своето его, гордост и оскърбление и да направим стъпка напред с думите: „Наистина съжалявам! Нека отново бъдем приятели както преди. Нека не оставяме на бъдещите поколения поводите за вражда и гнева от нашето време”. Нека отстраним всеки скрит клин, който само може да погубва. Откъде произлизат скритите клинове? Някои произлизат от неразрешени спорове, които водят до лоши чувства, последвани от угризения и съжаление. Други намират своето начало в разочарования, ревности, спорове и въображаеми оскърбления. Трябва да ги решим, да ги оставим да отлежат, но да не ги оставим да гангренясат, да загноят и накрая да погубят. Една прекрасна госпожа на възраст над деветдесет години ме посети един ден и неочаквано ми сподели някои неща, за които съжалявала. Тя спомена, че преди много години един фермер-съсед, с когото тя и съпругът й от време на време имали разногласия, ги попитал дали може да получи пряк път през нейния имот, за да стигне до своя собствен парцел. Тя прекъсна разказа си и с треперене в гласа каза: „Томи, не му позволих да пресича нашия имот, а поисках от него да използва по-дългия заобиколен път, дори пеша, за да достигне до своя имот. Не бях права и съжалявам. Сега него го няма, но как искам да му кажа „Толкова съжалявам”. Колко ми се иска да имах още един шанс.” Докато я слушах в ума ми изникнаха думите на Джон Грийнлийф Уитиър: „Измежду всички тъжни думи, изречени или написани, най-тъжните са тези: „Можеше да е иначе.”5 От третата книга на Нефи в Книгата на Мормон идва следният вдъхновен съвет: „И няма да има вече никакви спорове между вас. . . . Защото истина, истина ви казвам, този, който има духа на раздора, не е от Мене, но е от дявола, който е бащата на раздора и който подтиква сърцата на човеците да спорят гневно едни с други. Ето, това не е Моето учение - да се подтикват сърцата на човеците към гняв един срещу друг; а Моето учение е това, че такива неща трябва да бъдат премахнати.”6 Нека приключа с разказа за двама мъже, които за мен са герои. Техните смели постъпки не са извършени на национално ниво, но по-скоро сред една мирна долина известна като Мидуей, щата Юта. Преди много години Рой Колър и Грант Ремънд служели заедно в църковни призования. Те били най-добрите приятели. Били земеделец и млекар. Точно тогава възникнало някакво неразбирателство, което довело до известен разрив помежду им. По-късно, когато Рой Колър се разболя тежко от рак и му оставаше само малко време да живее, заедно със съпругата ми Франсис посетихме Рой и неговата съпруга и аз му дадох благословия. Когато разговаряхме след това, брат Колер каза: „Нека ти разкажа за едно от най-сладостните преживявания, което съм имал през моя живот.” Тогава той ми разказа за своето неразбирателство с Грант Ремънд и последвалото го отчуждение. Коментарът му гласеше: „Като че ли не искахме и да се видим един друг.” „Тогава”, продължи Рой, „една нощ, в резултат на спонтанен пожар, сеното за предстоящата зима, което току-що бях приготвил, се запали и изгоря, а също и хамбарът и всичко в него до основите. Бях съкрушен”, каза Рой. „Въобще не знаех какво да сторя. Нощта беше мрачна, като изключим угасващата жарава останала от пожара. Точно в този момент видях, че откъм пътя водещ към дома на Грант Ремънд, към мен се приближиха светлините на трактори и тежко оборудване.. Когато „спасителната група” се насочи към нас и Грант ме видя със сълзи на очите, той каза: „Рой, при тебе има доста голяма бъркотия за оправяне. Моите момчета и аз сме тук. Нека се захващаме за работа”.” Заедно те се захванали за належащата задача. Завинаги си отишъл скритият клин, който ги бил разделил за известно време. Работили през цялата нощ и дори на следващия ден заедно с много други хора от околността, които се присъединили към тях. Рой Колър почина, а Грант Ремънд все повече остарява. Синовете им служиха в същото районно епископство. Истински ценя приятелството на тези две чудесни семейства. Нека винаги бъдем за пример в своите домове и верни в спазването на всички заповеди, за да не даваме подслон на каквито и да е скрити клинове, а по-скоро да си спомняме наставлението на Спасителя: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си”.7 Това е моят апел и моята молитва в името на Исус Христос, амин. БЕЛЕЖКИ 1. Из Conference Report, Apr. 1966, 70. 2. Лука 23:34. 3. Матея 10:31. 4. An Essay on Criticism (1711), part 2, line 525. 5. „Maud Muller,” The Complete Poetical Works of Whittier (1892), 48. 6. 3 Нефи 11:28-30. 7. Иоана 13:35.