„. . . . Да се покаем за своя егоизъм“ (вж. Учение и завети 56:8) Старейшина Нийл А. Максуел От Кворума на дванадесетте апостоли Кротостта е истинското лекарство, защото тя не означава непременно замаскиран егоизъм, а напротив, тя го прогонва. В една или друга степен ние всички се борим с егоизма. След като егоизмът е нещо толкова широко разпространено, защо изобщо да се тревожим за него? Отговорът е, че егоизмът настина ни унищожва бавно и постепенно. Не е чудно, че пророкът Джозеф Смит ни увещавал: „не само да погребете всяко чувство на егоизъм, но и да го изкорените веднъж завинаги“2 (Teachings of the Prophet Joseph Smith, избрал Джозеф Филдинг Смит [1976], стр. 178. Свледователно егоизмът не трябва просто да бъде ограничен, а напълно премахнат. Подчинението на егоизма, например, е превърнало някои хора в нищожества, които се опитват да заличат празнотата в своя живот, като се подчиняват на плътските удоволствия. Но според аритметиката на телесните апетити всичко, умножено по нула, е равно на нула! Всеки спазъм на егоизма стеснява изключително много света на човека, като намалява интереса или загрижеността, която той изпитва към останалите. Независимо от своята арогантна, светска показност, този капризен индивидуализъм е твърде провинциален, като златна рибка в аквариум, която счита, че не се нуждае от никого, без да взема предвид храната, която й се хвърля или сменянето на водата, без което не може. Много отдавна трябвало да се появи Коперник, който да каже на този провинциален свят, че тази планета не е център на вселената. Някои съвременни егоисти също се нуждаят от Коперниковци, които да им напомнят, че те също не са център на вселената! Началните форми на егоизма са: да се развиваме и живеем за сметка на другите; да претендираме и да изискваме от другите да признават нашите заслуги, да се радваме, когато другите грешат; да негодуваме срещу истинските постижения на другите, да предпочитаме общественото одобрение пред чистата съвест и да „се възползваме от някого поради нещата, които е казал“ (2 Нефи 28:8). Като насочи вниманието си единствено към себе си, на човека-егоист ще му бъде по-лесно да лъжесвидетелства, да краде и да пожелава чуждите неща, тъй като той от нищо не би се лишил. Не е чудно, че за правителствата е лесно да служат на желанията на природния човек и да го уверяват, че за него всичко е позволено.4 Освен това, влаковете на обществото продължават да се движат по разписание.5 По същия начин егоизмът ни кара да бъдем неучтиви, презрителни и егоцентрични, като лишаваме останалите от добрите дела, които са им нужни, от похвалата и признанието, което заслужават, егоистично подминавайки ги, без да ги забелязваме. (Вж. Мормон 8:39.) По-късно идва грубостта и изблъскването с лакти. За разлика от пътеката на егоизма, на правия и тесен път няма място за гняв и насилие. Няма да има брачен партньор или дете жертва на насилие, когато е имало истинска „любов в дома.“ Нещо повече, безкористността вирее най-добре в семейната градина, а прилежното изпълнение на обичайните църковни задължения също така може да ни помогне да преодолеем егоизма. Хората, които не страдат от егоизма, са много по-свободни. Както е казал Г. К. Честъртън, ако можем да се интересуваме от другите, дори когато те не се интересуват за нас, ние ще се озовем „под едно по-свободно небе, на една улица, изпълнена с очарователни непознати.“ (Orthodoxy [1959], стр. 21.) На многото начини, по които проявяваме егоизъм в своето ежедневие, съответстват тези, по които можем да го избегнем. Кротостта не прикрива задължително егоизма, тя го разсейва! Например, преди да предприемем някакво важно действие, ние можем да се запитаме: „Чии нужди се опитвам да задоволя?“ Или преди да кажем или направим нещо важно, ние можем да „преброим до 10.“ Такова едно последно премисляне може да увеличи мъдростта ни десетократно и уловената от нас кротост на духа ще прогони непотребните егоизъм и егоцентризъм, така както повеляват първата и втора Божии заповеди. Ние също така можем да позволим на идеите си да имат свой собствен живот, без да ги стимулираме излишно в опредлена насока. По-скоро трябва да позволим на Духа да насърчи нашите достойни помисли. Уви, в крайна сметка прекаленият човешки егоизъм бива приет в обществото. Тъжно е, когато в продължение на дълго време отделните членове на обществото увеличават своя егоизъм. Обществата, които са били управлявани от егоизма, в крайна сметка могат да останат без ред, милост, любов, да се извратят в своята безчувственост. (вж. Морони 9.) Такова едно общество е белязано от жестокия, натрупван с години обществен упадък. Такова нещо се случило в древността, когато хората буквално „отслабнали поради своите прегрешения“ (Хеламан 4:26). От гледна точка на човешкото поведение, когато по-слабите до преди нотки в гласа народен станат доминиращи, присъдата Божия и последиците от глупавия егоизъм ще последват (вж. Мосия 29:26-27.) Културният упадък се ускорява, когато егоистично настроените, загрижени единствено за личния си интерес членове на обществото станат безразлични към общоприетите ценности, които някога са били широко споделяни. Развитието на тази тенденция се улеснява от безразличните или самоугаждащите си хора, в резултат на което обществото бива поведено внимателно надолу към ада. (вж. 2 Нефи 28:21.) Някои могат и да не се присъединят към тази тенденция, но вместо да й се противопоставят, което е тяхно полагащо им се право, те отстъпват без борба. Срещу подобни обидни обстоятелства възнегодувал Ийтс: „На най-добрите им липсва каквато и да било убеденост, доката най-лошите са изпълнени от страстна решителност.“ (У. Б. Ийтс, „Второто пришествие“.) Днес на мястото на традиционно споделяните ценности, виждаме едно безропотно подчинение, предизвикано по ирония на съдбата от хората, които няма да толерират тези, които някога са ги толерирали. Порокът не може да предивзвика голям упадък отведнъж, но тази мрачна тенденция безмилостно се задълбочава, неосезаемо и постепенно, без сътресения и резки обрати. (вж. 2 Нефи 28:21) Това са някои от непосредствените последици на егоизма. Някои от неговите крайни последици, обаче, са необратими, засягащи нашето спасение. Егоизмът на практика е причината за най-големите грехове. Той е инструментът, чрез който нарушаваме десетте Божи заповеди, независимо дали ни кара да пренебрегваме родителите си, Неделния ден или като ни подбужда към лъжесвидетелстване, убийство или завист. Не е чудно, че тези, които впоследствие ще обитават Телестриалното царство, след като са платили съответната цена, са били прелюбодейци, блудници и хора, които едновременно са обичали лъжата и са лъгали. Някои егоисти погрешно смятат, че няма божествен закон, който да забранява егоизма, така че те не извършват грях. (вж. 2 Нефи 2:13.) Фалшивите етични правила са измислени така, че да служат на удобството на егоистите. Ето защо, за задоволяване на своите собствени егоистични интереси, човек може да направи всичко, което му позволяват неговата изобретателност и сили, защото това не е престъпление. (вж. Алма 30:17.) Също така не е учудващо, че егоизмът води до ужасни грешки в нашето възприятие и поведение. Например, Каин, който бил заслепен от жаждата за власт, казал, след като убил Авел: „Аз съм свободен.“ (вж. Мойсей 5:33; вж. също Мойсей 6:15.) Следователно една от най-лошите последици на крайния егоизъм, е пълната загуба на чувството за мярка, все едно да си мислиш, че преглъщаш комари, а не цели камили, с всички съвременни еквиваленти на тази поговорка! (Вж. Матея 23-24. Вж. също Преводът на Библията на Джозеф Смит бележка под линия 24а.) Днес, например, има хора, които се притесняват за най-различни маловажни проблеми, а преглъщат такива като абортите, например. Не е толкова чудно, следователно, че егоизмът кара единственото ястие да изглежда като банкет, а 30 сребърника - като цяло съкровище. В този ход на мислене, става ясно, че се повтаря това, което се случило на една група деца в древността, „които растяха и започнаха да стават сами господари на себе си,“ коравосърдечни и скитащи се. (3 Нефи 1:29-30, вж. също стих 30). Опустошителни културни промени могат и наистина се случват „в продължение на не много години,“ докато изключително необходимият дух на единство се заменя с различни обединения, в които хората убиват времето си. (Хеламан 4:26.) Решен да върви по своя си път, природният човек често настоява на мисълта, че е „загубил своята чувствителност“, и че е получил покой, след като е „задоволил“ телесните си апетити. (1 Нефи 17:45; вж. също Ефесяните 4:19.) За жалост подобно на наркоман, той винаги ще се нуждае от нова доза. Прекалено егоистичните хора използват другите, без да ги обичат. Нека Уриовците на света внимават! (вж. 2 Книга на царете 11:3-17.) Векове преди Христос, пророкът Яков предупредил неверните мъже: „Вие сте разбили сърцата на своите нежни съпруги и сте загубили доверието на децата си, поради лошия пример, който сте им давали.“ (Яков 2:35.) Когато любовта охладнее, нека бедните и нуждаещите се също да внимават, защото те ще бъдат пренебрегнати, така както се случило в древния Содом. (вж. Матея 24:12; Вж. Езекил 16:49.) Изглежда странно, но когато егоистите израстват в собствените си очи, останалите сякаш стават незначителни! (вж. 1 Книга на царете 15:17.) Дори първите капки на егоистичните решения определят крайната посока. Тогава се появяват малките криволичещи ручейчета, които се вливат в малки, а не след дълго и в по-големи потоци; докато най-накрая човек бива пометен от широката река, която го завлича в „бездната на нещастието и вечните стенания.“ (Хеламан 5:12.) Ние сме длъжни да забелязваме истинските, съдържателни знаци на обществото. Именно Исус предупредил: „Вие знаете да разтълкувате лицето на небето, а знаменията на времената не можете,“ като по този начин намекнал за нуждата от друг вид прогнози за времето. (Матея 16:3.) Както ръководителите, така и техните последователи са отговорни за нещата, които се случват в резултат на културния упадък. Исторически погледнато, разбира се, по-лесно е да критикуваме ръководителите, но техните последоветели не трябва да останат ненаказани. В противен случай, осмисляйки тази деградация, те биха казали, че просто са следвали заповедите, които са им давали техните ръководители! В демократичното общество изискванията са много по-големи, както по отношение на ръководителите, така и на техните последователи. Пророкът Мормон безкористно се съгласил да ръководи хората, които се намирали в дълбок упадък. Той се молил за тях, но сам признал, че молитвите му били без вяра, поради тяхната порочност (вж. Мормон 3:12.) В друго едно време, един друг ръководител, Йосиф от Египет, който получавал видения, въздигнал хората от опасната инерция на ежедневието, от която са повлечени, като ги подготвил за специфичните предизвикателства на бъдещето. (вж. Битие 41:46-57.) Други ръководители, като Линкълн, например, макар и в сферата на политиката, също така предоставяли и духовно ръководство. Линкълн, между другото, предупредил как все повече хора, изпълнени с амбиции и таланти, ще продължат да се издигат и че тези хора „жадуват и изгарят от желание да се отличат, независимо . . . дали за сметка на това да се освобождават роби или да се заробват свободни хора.“ (Джон Уесли Хил, Lincoln - Man of God [1927], стр. 74; курсивът е и в оригинала.) За безкористния Джордж Вашингтон било написано следното: „В цялата история малко хора, които са притежавали неограничена власт, са я използвали толкова внимателно и безкористно, следвайки своите най-добри инстинкти за благополучието на техните ближни и на цялото човечество.“ (Джеймс Томас Флекснър, Washington: The Indispensable Man [1984], стр. xvi). Властта е на най-сигурно място в ръцете на хора като Вашингтон, които не са влюбени в нея! В едно нарцистично общество, в което всеки човек се стреми да бъде „номер едно“, не може да се съгради нито братство, нито единство между хората. Не сме ли щастливци, по време на тези Великденски празници, че Исус не се е стремил егоистично да бъде „номер едно“? Не е чудно, че ни е било казана: „Да нямаш други богове освен Мене,“ а в това се включва и самообожествяването! (Изход 20:3; курсивът е добавен.) По един или друг начин изключително егоистично настроените хора в крайна сметка ще бъдат сразени и ще ридаят заради страшните, необратими последици на своя егоизъм. За разлика от това, в края на моята реч, си помислете за безкористната Мелиса Хаус, чийто сравнително млад баща починал от рак преди няколко месеца. Точно преди това да се случи Мелиса, която казвала семейната молитва, се помолила: „Небесни Отче, благослови баща ми и ако се нуждаеш от него повече, отклокото се нуждаем ние, можеш да го имаш. Ние си го искаме, но можеш да го имаш. И моля Ти се, помогни ни да не сме Ти сърдити“ (Писмото е от Кристи Хоус, 25 февруари, 1998 г.) Какво духовно покорство за едно толкова младо момиче! Какво безкористно осъзнаване на плана на спасението! Нека такова едно безкористно подчинение бъде също нашата пътека, в святото име на Исус Христос, амин!