Ръцете на бащите Старейшина Джефри Р. Холанд От Кворума на дванадесетте апостоли Със сигурност най-важното нещо, което си изисква от бащите, е да направят всичко възможно за щастието и духовната безопасност на децата, които трябва да отгледат. Във Великденската седмица искам да благодаря не само на възкръсналия Господ, Исус Христос, но също така и на Неговия истински баща и наш духовен Отец и Бог, който, като прие жертвите на Своя първороден, съвършен Син, благослови всичките Си деца в часовете на помирението и изкуплението. През никое друго време, освен по Великден, думите на Възлюбения Йоан, изречени в прослава на Отеца и Сина, не звучат така правдиво: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него.“1 Аз съм баща, и със сигурност не от най-добрите, но не мога да разбера колко тежко трябва да е било за Бог в небесата да наблюдава страшните страдания и разпятието на Своя възлюбен Син по такъв начин. Всеки Негов импулс и инстинкт сигурно са Го подтиквали да спре всичко това, да изпрати ангели, които да се намесят, но Той не го направил. Той издържал на нещата, които видял, защото това било единственият начин, по който спасителната жертва за греховете на останалите Му деца от Адам и Ева до края на света можела да бъде извършена. Вечно ще бъда благодарен за този съвършен Баща и за Неговия съвършен Син, защото те не отблъснаха горчивата чаша, нито изоставиха нас, несъвършените, които грешим и се спъваме и които прекалено често пропускаме да видим пътеводните знаци. Като размишляваме върху красотата на „по-ми-ре-ни-е-то“ по време на този първи Великден, ние си спомняме, че взаимоотношенията, които съществували между Христос и Неговия баща, представляват един от най-нежните и вълнуващи нюанси в цялото служение на Спасителя. Цялата същност на Исус, крайната Му цел и нещата, които му доставяли радост, трябвало да се харесат на Неговия Баща и да бъдат в съответствие с волята Му. Очевидно Той непрекъснато мислел за Него и непрекъснато Му се молил. За разлика от нас, Той не се нуждаел от житейски кризи или от обезсърчителни стечения на обстоятелствата, които да насочат надеждите Му към небесата. Той вече инстинктивно и с копнеж гледал в тази посока. По време на цялото Си земно служение, Христос не посветил дори и един миг на суетата или на личния си интерес. Когато един млад човек се опитал да Го нарече „благ“, Той отхвърлил комплимента, като казал, че само Неговият Отец заслужава такава похвала. В началото на Своето служение Той смирено заявил: „Аз не мога да върша нищо от Себе Си . . . не искам Моята воля, но волята на Онзи, който Ме е пратил.“2 След като свършел с преподаването на Своите учения, които удивявали слушателите със своята сила и значимост, Той казвал: „Моето учение не е Мое, а на Онзи, който Ме е пратил. . . . Аз от само Себе Си не съм дошъл, но истинен е Този, който ме е пратил.“3 По-късно Той щял да каже отново: „Защото Аз от Себе Си не говорих, но Отец, който Ме прати, Той ми даде заповед, какво да кажа и що да говоря.“4 На тези, които искали да видят Отец, за да чуят направо от Бог, че Исус е този, за който се представя, Той отговорил следното: „Ако бяхте познали Мене, бихте познали и Отца Ми, . . . Който е видял Мен, видял е и Отца.“5 Когато Исус искал да запази единството сред Своите ученици, Той се молил, като използвал за пример Своите собствени взаимоотношения с Бог. „Отче свети, опази в името Си тия, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и ние.“6 Дори когато се приближавал до разпятието, Той възпрял Своите апостоли, които искали да се намесят, като казал: „Чашата, която Ми даде Отец, да я не пия ли?“7 Когато приключило това неописуемо мъчение, Той промълвил вероятно едни от най-миротворните и похвални думи в Своето земно служение. В края на Своята агония, Той прощепнал: „Свърши се: . . . Отче, в Твоите ръце предавам духа Си.“8 Най-накрая всичко свършило. Най-накрая Той можел да си отиде у дома. Признавам, че дълго съм размишлявал върху този момент. Питал съм се каква трябва да е била тази повторна среща. Отецът, който толкова много обичал този Свой Син; Синът, който толкова много уважавал и почитал Своя Баща с всяка Своя дума и действие. Как ли трябва да са се прегърнали тези двамата, които някога са били и са едно? Какво ли представлява и сега това божествено приятелство? Можем единствено да се чудим и възхищаваме. Също така можем по време на Великден да закопнеем да живеем достойно, за да можем самите ние да имаме част от тази връзка. Като баща се питам дали аз и другите бащи можем да направим нещо повече, за да изградим по-близка и силна връзка със своите синове и дъщери на тази земя. Татковци, не е ли прекалено дръзко да се надяваме, че нашите деца ще изпитват дори и малка част от чувствата, които Божественият Син изпитвал към Своя Отец? Можем ли да спечелим повече от този вид любов, като се опитваме да се държим към децата си така, както Бог се е отнасял към Своето Дете? Ние знаем, че представата, която детето си изгражда за Бог, винаги се гради основно върху качествата, които то е наблюдавало в своите земни родители.9 Поради тази и много други причини, признавам, че напоследък не съм срещал книга, която да ме е обзепокоявала толкова много, както една творба, озаглавена Америка без бащи. В своето изследване авторът говори за „липсата на бащата в семейството“ като за „една от най-вредните демографски тенденции на това поколение“, оказваща лошо влияние на децата. Според неговото убеждение, това е двигателят на нашите най-наболели проблеми, от бедността до престъпленията, до ранната бременност, до детското насилие, до насилието в дома. Един от принципните проблеми на съвременното общество е бягството на бащите от живота на техните деца.10 Много по-голям проблем от физическото отсъствие на някои бащи е тяхното отсъствие в духовно или емоционално отношение. Тези грехове, които бащите извършват чрез своето бездействие, са много по-разпространени и в дългосрочна перспектива по-разрушителни от греховете, които те извършват чрез своето активно поведение. Защо не сме изненадани, когато на въпроса какво най-много ценят в своя баща, 2 000 деца от всички възрасти и с най-различен социален произход единодушно отговорили: „Това, че той прекарва известно време с мене?11 Една млада девойка от организацията „Лавров венец“, която срещнах по време на конференция на Църквата, на която ми беше възложено да присъствам, по-късно ми написа следното: „Просто бих искала баща ми да знае колко важно би било за мен той да се интересува живо от нещата, които се случват в живота ми, да задава въпроси и да ми дава съвети, да ми даде благословия или просто да прекара малко време с мен. Знам, че той се притеснява, че няма да направи подходящото нещо или че няма да се изрази добре. Но той няма представа какво би означавало за мен дори и това просто да се опита. Не искам да прозвуча неблагодарна, защото знам, че той ме обича. Веднъж той ми изпрати бележка и я подписа ‚с обич, татко.‘ Тази бележка е съкровище за мен. Пазя я сред най-ценните си вещи.“12 Също като тази млада жена, не бих искал тази реч да прозвучи неблагодарно, нито пък имам за цел да накарам бащите да се почувстват виновни. Повечето бащи са прекрасни. Повечето татковци са чудесни. Не знам кой е написал стиховете от една книжка с приказки, които си спомням от детството си, но те звучат приблизително така: „Просто един татко с уморено лице, който се връща след бясната надпревара на деня Който работи и се бори всеки ден, Като се справя с всичко, с което е трябвало да се сблъска - Изпълнен с щастие в сърцето, че неговите близки се радват да го видят и да чуят гласа му, когато се прибира в къщи. Просто един татко, но той дава всичко от себе си, той изглажда пътя пред своите малки деца; върши безстрашно така суров и непоколебим, нещата, които неговият баща е правил за него. Това са нещата, с които мога да го обрисувам само един татко, но най-добрият човек.“ Братя, дори и когато не сме „най-добрите хора“, дори със своите слабости и недостатъци, ние можем да продължим да вървим в правилната посока, благодарение на окуражаващите учения, дадени от един божествен Отец и показани от един божествен Син. С помощта на Небесния Отец ние можем да оставим по-голямо родителско наследство, отколкото предполагаме. Един млад баща написал: „Често, когато гледам сина си, виждам себе си. Връщам се към моментите, прекарани с моя собствен баща и си спомням колко много желаех да бъда като него. Спомням си, че си имах една пластмасова бръсначка и своя собствена тенекиена кутийка с паста за бръснене и всяка сутрин се бръснех заедно с него. Спомням си, че следвах неговите стъпки напред и назад по тревата, докато той косеше поляната през лятото. Сега искам сина ми да следва моя пример и въпреки това, мисълта, че той ще направи това, ме ужасява. Мога само да се надявам, че синът ми също като мен ще се надява да прилича на баща си, за добро или за лошо, и че това ще ни свърже заедно в общото желание да бъдем като нашия Небесен Отец. Като държа това малко момченце в ръцете си, изпитвам ‚носталгия по небесния си дом‘, както и копнежа да обичам, така както е обичал Бог, да утешавам по начина, по който утешава Той, да защитавам по начина, по който защитава Той. Отговорът на всичките ми страхове в детството винаги беше: ‚Какво ще направи татко?‘ Сега, когато имам дете, което трябва да отгледам, аз разчитам на Небесния Отец да ми отговори на точно този въпрос.“13 Един мой приятел от времето в колежа, първите години на чийто семеен живот не били леки, наскоро ми писа следното: „Много от нещата в хаотичното ми детство не бяха сигурни, но това, което знаех със сигурност, бе, че татко ме обича. Безспорно това бе опорната точка на моя млад живот. Аз започнах да познавам и обичам Господ, защото баща ми ме обичаше. Никога не съм наричал някого глупак нито пък съм споменавал напразно името Господне, защото той ми каза, че в Библията е казано, че не трябва. Винаги съм плащал своя десятък, защото той ми каза, че е привилегия да се прави това. Винаги съм се опитвал да понеса последиците от грешките и провалите си, защото баща ми правеше така. Независимо, че за известно време той се беше отчуждил от Църквата, в края на живота си той отслужи мисия и работи вярно в храма. В завещанието си той написа, че всички пари, които останат, след като бъдат задоволени нуждите на семейството му, да отидат за Църквата. Той обичаше Църквата с цялото си сърце. Благодарение на него, аз също я обикнах.“14 Със сигурност това трябва да е духовното приложение на следния куплет на лорд Байрон: „В чертите на лицето ми са отразени/Чертите от лика на моя татко.“15 В момент на уязвимост от живота на младия Нефи, бъдещето му на пророк било определено, когато той казал: „Аз повярвах всичките думи, които бяха казани от баща ми.“16 В един преломен момент от живота на пророка Енос, той казал, че: „думите, които бях чувал да казва баща ми“17 му подсказали едно от най-великите откровения, записани в Книгата на Мормон. Когато скърбящият грешен Алма младши бил връхлитан от болезнения спомен за многото му грехове, „също си спомнил, че бил чувал пророчествата на своя баща. . . . относно идването на. . . . Исус Христос, Сина Божий, който щял да извърши помирението за греховете на света.“18 Този кратък спомен, това лично свидетелство, предоставено му от неговия баща във време, когато той вероятно е смятал, че нищо не прониква в съзнанието на сина му, не само че спасило неговия духовен живот, но и променило завинаги историята на хората от Книгата на Мормон. Бог казал за Авраам, великия патриарх: „Защото съм го избрал, за да заповяда на чадата си и на дома си след себе си да пазят Господния път.“19 Давам своето свидетелство на този Великден, че „велики дела ще бъдат изискани от ръцете на бащите“ както Господ е казал на пророка Джозеф Смит.20 Със сигурност най-великото нещо ще е да направят всичко възможно за щастието и духовната безопасност на децата, за които трябва да се грижат. В този най-тежък момент в цялата човешка история, когато кръв се стичала от всяка Негова пора и стон на болка се отронвал от Неговите устни, Христос потърсил Него, към когато винаги се бил стремил - Своя Отец. „Авва,“ извикал Той. „Отче,“ или както би казало едно малко дете: „Татко.“21 Това е толкова личен момент, че изглежда почти кощунство да се цитира. Един Син в страшни болки и един Баща, който се явява единственият Му източник на сили. Те двамата поддържат посоката и намират заедно пътя в нощта. Бащи, нека този Великден се заемем с нови сили да изпълняваме отговорностите си като родители, да последваме примера на този Баща и Син, като прегърнем децата си и останем с тях завинаги. Моля се за това в името на Исус Христо, амин. БЕЛЕЖКИ 1. Йоана 3:16. 2. Йоана 5:30. 3. Йоана 7:16, 28. 4. Йоана 12:49. 5. Йоана 14:7, 9. 6. Йоана 17:11. 7. Йоана 18:11. 8. Йоана 19:30; Лука 23:46. 9. Вж. „Parent-Child Relationship and Children’s Images of God,“ Journal for the Scientific Study of Religion, март, 1997,: 25-43. 10. David Blankenhorn, Fatherless America: Conforming Our Most Urgent Social Problem (1995), 1. 11. „Becoming a Better Father,“ Ensign, януари 1983 г., стр. 27. 12. Лична кореспонденция. 13. Лична кореспонденция. 14. Лична кореспонденция от Робърт А. Рийс. 15. „Parisina“, в Byron: Poetical Works (1970), 333. 16. 1 Нефи 2:16. 17. Енос 1:3. 18. Алма 36:17. 19. Битие 18:19; курсивът е добавен. 20. Вж. Учение и завети 29:48. 21. Марка 14:36.