Старейшина Дейвид Е. Соренсън
От президентството на Седемдесетте
Самото присъствие на храма трябва да ни напомня за заветите, които сме сключили, за това, че трябва да сме честни и за факта, че Бог никога не е далече.
Старейшина Максуел, вие сте голямо съкровище за Църквата и благословия за целия свят. Нека Бог да ви благослови и пази.
Братя и сестри, притеснявам се да застана пред вас. Когато бях малък, семейството ми живееше в ранчо, където се отглеждаше добитък, в центъра на южната част на Юта и прекарвах много време на седлото, защото събирах и се грижех за добитъка. Трябва да си призная, че донякъде ще ми е по-лесно да бягам от връхлитащ върху ми бик, отколкото да говоря тук днес, обаче зная, че се намирам сред приятели и вярвам с цялото си сърце във важността на работата, която извършваме.
В ранните дни на Църквата, когато е имало само няколко членове, пророкът Джозеф Смит е казал на група хора: „Не знаете повече относно съдбата на тази църква и на Царството, от бебе, което седи в скута на майка си. Вие не я разбирате . . . Тя се състои само от шепа свещеници, които виждате тук тази вечер, но тази църква ще изпълни Северна и Южна Америка, тя ще изпълни света“ (as Quoted by Wilford Woodruff, in Conference Report, April 1898, 57). Отчасти ние започваме да виждаме изпълнението на това пророчество.
Както е нараснал броят на членовете по земята, така е нараснала и нуждата от храмове. Преди тринайсет години президент Хинкли каза: „Свещената и важна работа, която се извършва в храмовете, трябва да продължи с още по-големи темпове, а за да стане това, необходимо у по-скоро храмовете да се приближат до хората, отколкото хората да трябва да пътуват толкова надалече до храмовете“ (in Conference Report, Oct. 1985, 71; or Ensign, Nov. 1985, 54).
Позволете ми да споделя с вас няколко числа, които показват докъде е стигнала Църквата в усилието си да приближи храмовете до хората:
През 1900г. е имало само четири действащи храма - всичките в щата Юта.
В следващите петдесет години, от 1900 до 1950, бяха осветени още четири храма и броят им стана общо осем. И така, в първия век след създаването си, Църквата е строила средно по един храм на десетилетие.
През трийсетте години между 1951 и 1980г., бяха построени още единадесет, с които броят се увеличи на деветнадесет. Тези темпове бяха по-високи, но въпреки това имаше много членове, за които посещението в храма означаваше да събират пари години наред и да пътуват дълго време.
През 80-те години Църквата започна да строи още повече - до 1997г. бяха осветени още 32 храма, или по два на година.
Сега Църквата навлиза в ерата на най-голямо посвещение на строежа на храмове в своята история. През 1998г. бяха осветени два храма, има още петнайсет, които се строят и са избрани още 26 места за строеж, подготвени за първа копка. Тези 43 храма, плюс в момента функциониращите правят общия брой на храмовете 94.
Това е една изключителна благословия за нас като членове. В Стария завет се описва радостта, която идвала от това, че хората строили тези свети места: „И пяха ответно, като хвалеха Господа и Му благодаряха . . . И всичките люде нададоха голямо възклицание и хвалеха Господа, понеже основите на Господния дом бидоха положени“ (Ездра 3:11; вж. също стихове 10, 12, 13).
Като гледам тези нови храмове, които се строят, вярвам, че ние също ще имаме повод да хвалим Господ и да плачем от радост.
Като виждаме нарастващата отдаденост на президент Хинкли и на другите в строежа на нови храмове, можем да се спрем и да се запитаме защо храмовете са толкова важни. Разбира се, хора, които не са членове на Църквата, може дори да не разберат разликата между нашите обикновени сгради за събрания, от които имаме хиляди, и тези много специални сгради, които наричаме храмове.
Президент Хинкли е обяснил разликата по следния начин: „Тези уникални и прекрасни сгради и обредите, които се извършват в тях, представят най-съкровените ни вярвания. Тези обреди изразяват най-силно нашата теология“ (in Conference Report, Oct. 1995, 72, or Ensign, Nov. 1995, 53). С други думи, храмовете са много важни за нас, защото ни помагат да изразим нашето най-важно учение - това за идването при Христос.
Храмовете правят това поне по два начина. Първо, те символично и буквално ни напомнят и ни учат за Христос и Неговия Отец. Знаем, че Христос е прекарал основни периоди от своето служение в храма в Ерусалим (вж. Иоана 7-8; Матея 21-23; Марка 11-12; Лука 20) и често е използвал символи от храма в Своите учения, сравнявайки себе си със символите, използвани при поклонение в храма, като светлината и водата (вж. Иоана 7:38; 8:12 за пример). Днес нашето поклонение в храма включва много символи, свързани с Христос - от кулите отвън, които насочват мислите ни към небето, до бялото облекло, което носим в храма като символ за това, че, както казва книгата на Откровението, излизаме „от голямата скръб“ и сме „опрали дрехите си“ и сме ги „избелили в кръвта на Агнето“ (Откровение 7:14).
Храмовете се издигат като нещо материално, което да ни напомня за благодатта и добротата на Отца. Това помага на обществата от светии да се подсилват. Президент Джордж К. Канън е казал: „Всеки камък, който се полага в основите на храм и всеки завършен храм . . . намалява силата на Сатана на земята и увеличава силата на Бог и на божественото“ (на церемонията по полагането на крайъгълния камък на храма в Логън, 19 септември 1877г., цитирано в Nolan Porter Olsen, Logan Temple The First 100 Years [1978], 34).
Храмовете винаги са символизирали присъствието на Господ. „И да Ми направят светилище, за да обитавам между тях“, е казал Господ. „Там ще се срещам с тебе . . . и ще говоря с тебе“ (Изход 25:8, 22). Близостта до Господ идва чрез постоянно поклонение в Господния дом. Ние можем да Го опознаем и да се чувстваме добре дошли, като у дома си в Неговия дом.
С храмове на толкова много места по света, още повече хора измежду нас ще са близо до тях и те ще ни напомнят за Христос и за Неговата жертва за нас. Самото присъствие на храма трябва да ни напомня за заветите, които сме сключили, за това, че трябва да сме честни и за факта, че Бог не е далече.
Освен с материалното си присъствие и външен символизъм, храмовете могат да ни вдъхновяват да дойдем при Христос по още един начин - чрез обредите, които извършваме в тях. Всички храмови обреди са фокусирани върху Исус Христос и Неговата божествена мисия и те се извършват чрез властта на Мелхиседековото свещеничество. В Учение и завети 84 се казва: „И без обредите и властта на свещеничеството, силата на божественото не може да се покаже на хората в плътта“ (Учение и завети 84:21). Всеки обред е предназначен да ни разкрие нещо за Христос и за нашата връзка с Бог.
Докато някои обреди в храма като че ли са лесни за разбиране, като например вечният брак, други изискват внимателна и дълга духовна подготовка, преди тяхното пълно значение да ни стане ясно. В първото послание към коринтяните Павел описва нуждата да имаме Духа Божий, за да разберем Божиите неща: „А ние получихме не духа на света, но Духа, който е от Бога, за да познаем това, което Бог е благоволил да ни подари“ (1 Коринтяни 2:12; вж. също стихове 11 и 14). Когато духът Божий ни помага да разберем и да опознаем плана, който Той е подготвил за нас, ще намерим не само по-голямо знание, но и по-голямо спокойствие и състрадание.
Храмовите обреди също така дават възможност да се подсилят нашите семейства - нещо, от което има толкова голяма нужда днес. Силата може да дойде чрез извършването на обреди така необходими на нашите предшественици, като по този начин се формира „непрекъсната връзка“ между родители и деца (Учение и завети 128:18). Например, в храма можем да бъдем кръстени вместо наши предшественици, които може да не са имали възможността да чуят Евангелието през смъртния си живот (вж. 1 Коринтяни 15:29).
В Япония станах свидетел как един 21-годишен мъж прие Евангелието. След кръщението, той беше единственият член на Църквата в семейството си. Той завърши работата по семейната история за своя починал дядо, за да може да приеме обредите вместо него - нещо, което дядо му буквално вече не можеше да извърши за себе си. Когато този млад човек излезе от басейна за кръщения, очите му бяха пълни със сълзи. Той каза: „Сега знам и чувствам, имам свидетелство, че не съм единственият член на тази Църква в моето семейство“. Тези обреди заздравиха неговата връзка със семейството му и донесоха ново чувство за единство в живота му.
На освещаването на храма в Манти, президент Лоренцо Сноу се помолил: „Нека този свят храм да бъде за тях една от небесните порти, която се отваря към правата и тясна пътека, която води към вечния живот и вечното царство“ (Освещаване на храма в Манти, 17 май, 1888г.).
Братя и сестри, небесните порти са отворени за нас и Господ Исус Христос ни кани да дойдем при Него. Смирено свидетелствам за това в името на Исус Христос, амин.
Previous
