Небесни домове, вечни семейства Президент Томас С. Монсън Първи съветник в Първото Президентство Да изградим вечен дом Именно в духа на смирението представлявам Първото Президентство като закриващ говорител за това събрание. Бяхме вдъхновени и поучени от бележките на старейшина Беднар, старейшина Пери и сестра Паркин. Мислите ни се съсредоточиха върху дома и семейството, като ни се напомни, че „домът е основата за праведния живот и нищо друго не може да заеме неговото място, нито да изпълни неговите съществени функции”1. Домът е много повече от къща, построена от дървен материал, тухли или камъни. Домът е направен от любов, жертва и уважение. Ние сме отговорни за домовете, който изграждаме. Трябва да стоим мъдро, защото вечността не е краткотрайно пътуване. Ще има тишина и вятър, слънце и мрак, радост и тъга. Но ако наистина се опитаме, домът ни може да бъде къс от небето тук на земята. Мислите, които мислим, делата, които вършим, животът, който живеем, влияят не само на успеха на нашето земно пътуване, те също посочват пътя към нашите вечни цели. Някои семейства светии от последните дни се състоят от майка, баща и деца, всички у дома, докато други са видели нежното отпътуване на един, после на още един, след това на още един от неговите членове. Понякога един човек представлява едно семейство. Както и да се състои, семейството не се прекъсва – защото семействата могат да бъдат вечни. Можем да се учим от Главния архитект – тъкмо Господ. Той ни е учил как трябва да градим. Той заявява, „Вс(еки)... дом, разделен против себе си, няма да устои” (Матея 12:25). По-късно Той предупреждава, „Ето, Моят дом е дом на ред, ... а не дом на безредие” (У. и З. 132:8). В откровение, дадено чрез Пророка Джозеф Смит в Къртлнд, Охайо, на 27 декември 1832 г., Учителят съветва, „Организирайте се; подгответе всяко нужно нещо; и създайте дом, тъкмо дом на молитва, дом на постене, дом на вяра, дом на познание, дома на слава, дом на ред, дом Божий” (У. и З. 88:119; вж. и 109:8). Къде би могъл всеки от нас да намери по-подходящ план, според който да може мъдро и правилно да гради? Такава къща би отговорила на изискванията за строеж, очертан в Матея, тъкмо къща, построена „на канара” (Матея 7:24, 25; вж. и Лука 6:48; 3 Нефи 14:24, 25), къща, която може да устои на дъждовете на противника, наводненията на противопоставянето и на ветровете на съмнението, които присъстват навсякъде в нашия труден свят. Някои могат да попитат, „Но това откровение е за да даде напътствие за изграждането на храма. Приложимо ли е днес?” Бих отговорил, „Апостол Павел не заяви ли,„Не знаете ли, че сте храм на Бога, и че Божият Дух живее във вас?” (1 Коринтяните 3:16). Нека Господ бъде Главния Изпълнител на нашия проект за строеж. След това всеки един от нас може да бъде подизпълнител, отговорен за жизненоважните дялове на целия проект. По този начин всички ние сме строители. Освен за изграждането на нашите собствени домове ние също имаме отговорност да помогнем в изграждането на царството Божие тук, на земята, като служим вярно и ефективно в нашите църковни призования. Нека ви дам насоки от Бог, уроци от живота и точки за размишление, като започваме да градим. Коленичете за молитва „Уповавай на Господа от все сърце, и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него, и Той ще оправя пътеките ти” (Притчи 3:5-6). Така говорил мъдрия Соломон, синът на Давид, Израилевият цар. Тук, на американския континент, Яков, братът на Нефи, заявява, „Погледнете към Бога с непоколебимост на разума, молете Му се с извънредна вяра” (Яков 3:1). Този божествено вдъхновен съвет идва към нас днес като кристално чиста вода в изсъхнала земя. Живеем в смутни времена. Тъкмо преди две кратки поколения никой не можеше да си представи света, в който живеем сега, и проблемите, които съществуват. Заобиколени сме от неморалност, порнография, насилие, наркотици и многобройни други злини, които засягат съвременното общество. Наше е предизвикателството, дори отговорността, не само да се опазим „неопетнени от света” (Яковово 1:27), но също да напътстваме децата си и другите, за които имаме отговорност благополучно да преминат през бурното море на греха, което заобикаля всички ни, за да можем един ден да се завърнем да живеем с нашия Небесен Отец. Обучението на нашето собствено семейство изисква нашето присъствие, време и нашите най-добри усилия. За да бъдем ефективни в нашето обучение, трябва да бъдем силни в примера си към членовете на нашето семейство и да бъдем на разположение за всеки един член поотделно, също и да отделяме време за съветване и напътствие. Често се чувстваме затрупани от предстоящите ни задачи. Обаче помощта е под ръка. Той, Който познава всяко от Своите деца, ще отговори на нашите горещи и сърдечни молитви, като търсим помощ, за да ги направляваме. Такава молитва ще разреши повече проблеми, ще облекчи повече страдание, ще предотврати повече прегрешения и донесе повече мир и задоволство в човешката душа, отколкото може да се получи по какъвто и да било друг начин. Освен необходимостта от такова напътствие за нашите семейства, ние сме призовани на постове, в които имаме отговорности за другите. Като епископ или съветник, като ръководител на свещенически кворум или ръководител на помощна организация вие имате възможност да промените живота на другите. Може да има такива, които произхождат от семейства, в които не всички са членове или са по-слабо активни; някои може да са загърбили своите родители, без да зачитат техните молби и съвети. Можем да бъдем добри оръдия в ръцете на Господ, за да оставим отпечатък в живота на някого в подобна ситуация. Без напътствието на нашия Небесен Отец обаче не можем да направим всичко, за което сме били призовани да извършим. Такава помощ идва чрез молитвата. Виден американски съдия бил попитан какво можем да направим ние като граждани на страните в света, за да се намалят престъпленията и нарушението на законите и да се установи мир и разбирателство в нашия живот и в нашите народи. Той замислено отвърнал, „Бих предложил да се върнем към старата практика на семейна молитва”. Като хора не сме ли благодарни, че за нас семейната молитва не е остаряла практика? Има истински смисъл в често цитираната поговорка, „Семейството, което заедно се моли, остава заедно”. Сам Господ посочва да провеждаме семейна молитва, когато казва, „Молете се в семействата си на Отца винаги в Моето има, за да бъдат жените ви и децата ви благословени” (3 Нефи 18:21). Като родители, учители и ръководители на всяка длъжност не можем да си позволим да подходим към това изпълнено с опасности пътуване през земния живот без небесна помощ, която да ни помага да водим онези, за които носим отговорност. Като отправяме към Бог нашите семейни молитви и нашите лични молитви, нека да го правим с вяра и доверие в Него. Коленичете за молитва. Служете с готовност За свой пример ние се обръщаме към живота на Господ. Животът на Исус, докато служил сред хората, е подобен на силна, ярка светлина на доброта. Той върна силата в крайниците на недъгавите, зрението в очите на незрящите, слуха в ушите на глухите и живота в тялото на починалите. Притчите Му проповядват сила. С добрия самарянин Той учи, „Да възлюбиш ближния си” (вж. Лука 10:30-35). Чрез Своята доброта към хваната в прелюбодеяние, Той учи на състрадателно разбиране (вж. Иоана 8:3-11). В притчата Си за талантите Той ни учи да се подобрим и да се стремим към съвършенство (вж. Матея 25:14-30). Възможно ли е да ни е подготвял за ролята ни да изградим едно вечно семейство? Всеки от нас – било свещенически ръководител или служител в помощна организация, е отговорен за своето свято призование. Били сме отделени за работата, за която сме били призовани. В Учение и Завети 107:99 Господ казва, „Затова, нека сега всеки човек да научи задължението си и да действа в службата, на което е назначен, с цялото си усърдие”. Като помагаме, за да благословим и укрепим онези, за които имаме отговорност в нашите църковни призования, ние в действителност ще благословим и укрепим техните семейства. По този начин службата, която извършваме в нашите семейства и в нашите църковни призования, може да има вечни последствия. Преди много години като епископ в един голям и разнороден район с над хиляда членове, намиращ се в центъра на Солт Лейк Сити, се сблъсках с безброй предизвикателства. Един неделен следобед получих телефонно обаждане от собственик на магазин, разположен в рамките на нашия район. Той отбеляза, че по-рано тази сутрин едно младо момче дошло в магазина му и купило мелба от щанда за безалкохолни напитки. Платило покупката с пари, които взело от плик и след това, когато си тръгнало, забравило плика. Когато собственикът имал възможност да го разгледа, открил, че бил плик от дарение за пост с името и телефонния номер на нашия район, напечатан отгоре. Като ми описа момчето, което било в магазина му, веднага се сетих кое е – един млад дякон от нашия район, който произлизаше от слабо активно семейство. Първата ми реакция беше на потрес и разочарование – да си помисля, че някой от нашите дякони би взел от средствата за дарение за пост, предназначен за нуждаещите се, и би отишъл в магазин в неделя да се почерпи с парите. Реших да посетя момчето онзи следобед, за да го науча за свещените средства на Църквата и за неговото задължение като дякон да събира и съхранява тези средства. Докато шофирах към дома на дякона и семейството му, отправих наум молитва за насока какво трябва да кажа, за да оправя положението. Пристигнах и почуках на вратата. Отвори я майката на момчето и бях поканен в дневната. Въпреки че стаята беше едва осветена, можех да видя колко малка и бедна беше. Малкото мебели бяха износени и съсипани. Самата майка също изглеждаше съсипана. Възмущението ми към постъпката на сина й тази сутрин изчезна от мислите ми, когато осъзнах, че това беше семейство в действителна нужда. Почувствах подтик да попитам майката дали има някаква храна в къщата. Със сълзи тя ми призна, че няма никаква. Каза ми, че съпругът й бил без работа от известно време и че били в отчайваща нужда не само за храна, но също за пари, с които да си платят наема, така че да не ги изгонят от малката къща. Никога не повдигнах въпроса за дарението от пост, защото осъзнах, че момчето най-вероятно е било ужасно гладно, когато се отбило в магазина. Вместо това веднага уредих помощ за семейството, така че да могат да имат храна за ядене и покрив над главата си. В добавка с помощта на свещеническите ръководители в района можахме да уредим работа за съпруга, така че той да може да се грижи за семейството си в бъдеще. Като ръководители на свещеничеството и на помощните организации ние сме упълномощени да помагаме на Господ, като възвеличаваме нашите призования и изпълняваме нашите отговорности. Търсете Неговата помощ и когато дойде вдъхновение, действайте според това вдъхновение къде да отидете, кого да видите, какво да кажете и как да го кажете. Можем да мислим и премисляме, но единствено когато действаме според мисълта, наистина благославяме живота на хората. Нека бъдем истински пастири на онези, за които имаме отговорност. Джон Милтън пише в своята поема, „Lycidas”, „Гладните овце гледат нагоре и не са нахранени” (ст. 125). Сам Господ казва на пророк Езекиил, „Горко на Израилевите пастири, които...не пас(ат) стадата” (Езекиил 34:2-3). Наша е отговорността да се грижим за стадото – защото скъпоценните овце, тези нежни агънца, са разпръснати навсякъде – у дома при нашите собствени семейства, в домовете на нашите роднини и ни чакат в нашите църковни призования. Исус е нашия Пример. Той казва, „Аз съм добрия пастир, и познавам Моите” (Иоана 10:14). Имаме отговорност на пастири. Нека всички ние служим с готовност. Протегнете ръка за помощ През пътуването по пътя на живота има жертви. Някои изоставят пътните знаци, които водят към вечен живот, само за да открият, че избраното отклонение в крайна сметка води до задънена улица. Безразличието, равнодушието, егоизмът и грехът всички заедно вземат своята дан от човешкия живот. Има хора, които по необясними причини избират да живеят такъв живот, че по-късно научават, че са последвали изкушението, което довело до тъга и страдание. През 1995 г. Първото Президентство писа за онези, които се бяха отклонили от стадото на Христос и издаде специално заявление, озаглавено „Покана да се върнете”. Посланието съдържа следния призив: „Вие, които поради някаква причина сте извън Църквата, казваме ви върнете се. Каним ви да се върнете и да вкусите от щастието, което някога сте познавали. Ще намерите мнозина с широко разтворени ръце да ви приветстват, да ви помогнат и да ви утешат. Църквата се нуждае от вашата сила, любов, вярност и отдаденост. Посоката, чрез която човек може да се завърне към пълните благословии на членството в Църквата, е определена и сигурна и сме готови да приемем всички, които желаят да направят това.” Вероятно една често повтаряна сцена ще доближи до дома вашата лична възможност да протегнете ръка за помощ. Нека да надзърнем в едно семейство със син на име Джак. В младите години на Джак той и баща му имали много сериозни спорове. Един ден, когато бил на 17 г., те имали един особено бурен спор. Джак казал на баща си, „Това е сламката, която счупи гърба на камилата. Напускам дома и никога няма да се върна!” Отишъл си в стаята и си събрал багажа. Майка му го молела да остане, но той бил твърде ядосан да слуша. Оставил я да плаче на входа. Напускайки двора, той почти бил прекрачил през портата, когато чул баща му да го вика, „Джак, знам, че голяма част от вината за това, че си отиваш, е моя. Наистина съжалявам за това. Искам да знаеш, че ако въобще някога поискаш да се върнеш у дома, ще бъдеш винаги добре дошъл. А аз ще се опитам да бъда по-добър баща за тебе. Искам да знаеш, че те обичам и винаги ще те обичам.” Джак не казал нищо, но отишъл на автогарата и си купил билет за далечно място. Докато седял в автобуса, гледайки как милите се търкалят, той почнал да мисли над думите на баща си. Започнал да проумява колко много смелост, колко много любов се изисквало от баща му, за да каже това, което казал. Таткото се бил извинил. Бил го поканил обратно и бил оставил да звънят в летния въздух думите „Обичам те”. Джак знаел, че следващия ход е негов. Осъзнал, че единственият начин да намери някога покой в себе си бил да покаже на баща си същата зрялост, доброта и любов, които показал към него баща му. Джак слязъл от автобуса. Купил си обратен билет и поел пътя към дома. Пристигнал малко след полунощ, влязъл в къщата и включил осветлението. Там в люлеещия се стол седял баща му с клюмнала глава. Като погледнал нагоре и видял Джак, той скочил от стола и двамата се втурнали в прегръдките си. Джак по-късно каза, „Тези последни години, когато бях у дома, са сред най-щастливите в живота ми”. Ето баща, който като потиснал гнева и обуздал гордостта, протегнал ръка, за да спаси сина си, преди той да стане част от огромния „загубен батальон”, появил се от разбити семейства и разсипани домове. Любовта била свързващото звено, изцеляващия балсам; любов толкова често изпитвана, но тъй рядко изразявана. От планината Синай гърми в ушите ни, „Почитай баща си и майка си” (Изход 20:12), и по-късно, от същия Бог, предписанието, „Живейте заедно в любов” (У. и З. 42:45). Следвайки Господния план Коленичете за молитва. Служете с готовност. Протегнете ръка за помощ. Всеки е важна страница в Божия план, за да направи къщата дом, а дома рай. Балансът е ключов за нас в нашите свещени и тържествени отговорности в домовете ни и в църковните ни призования. Трябва да използваме мъдрост, вдъхновение и трезва преценка, като се грижим за семействата си и изпълняваме нашите църковни призования, защото всеки е изключително важен. Не можем да занемарим семействата си; не бива да занемарим църковните си призования. Нека да градим с умение, да не търсим леки пътища и да следваме Неговия план. Тогава Господ, тъкмо нашият строителен надзорник, може да ни каже, както казал, когато се явил на Соломон, един строител от друго време, „Тоя дом, който ти построи, Аз го осветих, за да настаня там името Си до века; и очите Ми и сърцето Ми ще бъдат там за винаги” (3 Царете 9:3). Тогава ще имаме небесни домове и вечни семейства и ще можем да помагаме, да укрепваме и да благославяме и други семейства. Най-смирено и искрено се моля тази благословия да дойде при всеки един от нас. В името на Исус Христос, амин. Бележка 1. First Presidency letter, 11 фев. 1999 г.; вж. Liahona, дек. 1999 г., стр. 1.